Зелено дайкири
Шрифт:
— Аз съм на ръба и се опитвам да разбера къде по-точно се намирам.
Мостът стана прекалено стръмен. Чаплата литна и направи кръг над реката, където един ферибот с миниванове бавно се движеше към открито море.
— Не мога да мисля за теб точно сега.
— Това беше малко студено, не мислиш ли?
— Имаме процес за убийство през деня, а довечера — делото на Боби, утре ни чака пак същото. Брус ми диша във врата за разпределението на местата и е поръчал ледена скулптура на авокадо, без да ме пита. Джаки не харесва роклята си, утре трябва
— Така ли? Върти ли се земята?
— О, Боже!
— Първо ме отсвири, защото не съм изразявал чувствата си. Сега слагам топките си на дръвника и ти какво правиш?
— Отлагам те.
— Отложи Бигбай и ледената скулптура. Говори с мен, по дяволите!
— Не и докато не приключим с двете дела. Ще говорим, когато всичко свърши. — Бариерата на моста се вдигна. — А сега да вървим да спечелим делото за убийство.
41.
Също както някога
Стив и Виктория се изкачиха по стъпалата на Съдебната палата точно когато вуду ескадронът от разсилни довършваше чистенето. Торти, свещи и черепи — дарове към различни богове от семействата на подсъдимите — бяха натъпкани в чували за боклук и съдбите на обвиняемите бяха оставени в ръцете на смъртните: съдии и съдебни заседатели.
Катрина трябваше да ги чака в кабинета на защитата. Виктория се надяваше, че се е облякла според инструкциите й. Предната вечер бяха прекарали няколко часа в огромната гардеробна на Катрина, като през по-голяма част от времето Виктория беше повтаряла само „Не“.
Не — на едноредния костюм от копринен креп с огромно деколте.
Не — на металиковочервената плетена рокля с изрязано деколте.
Не — на лъскавата дантелената рокля с мъниста с прозрачно горнище.
Бяха са спрели на вълнен костюм с пола „Каролина Херера“ в перленосиво със стилен колан на кръста. Сега, докато ескалаторът ги водеше към съдебната зала, Виктория слушаше как Соломон й изнася лекция за подбора на съдебни заседатели с онзи дразнещ надут тон.
— Гледай езика на тялото. Опитай се да разбереш кои са водачи, кои се оставят да ги водят.
— Добре.
— Задраскай всички грозни жени, те ще мразят клиентката ни.
— Знам.
— Мъж, който седи с лакти на скута, е покорен. Мъж, който се обляга на съседния стол, е властолюбив.
— Знам. Знам.
— Виж кой държи книги с твърди корици и кой — формуляр за надбягвания.
— Разбрах.
— Задраскай всеки, който чете книги на Бил О’Райли.
— Защо?
— Досадници, които си мислят, че знаят всичко.
Стигнаха до втория етаж и се качиха на ескалатора за третия.
— Гледай Марвин Умника на първия ред — каза Стив. — Ако си пипне ухото…
— Иска да открадна втора база?
— Иска да отхвърлиш съдебния заседател. Още нещо: дай на заседателите ясно да разберат, че клиентката ни е изневерявала.
— Ще го направя
— Ще е късно. Направи го още в началото. Искам да видя реакциите им, задраскай всеки, който се ядоса.
— Ако наблягаме на това, ще изглежда така, сякаш се страхуваме…
— Виж, нямам време да те уча. Прави каквото ти казвам.
— Няма нужда да ме учиш.
Защо се заяжда така, почуди се тя. Защото не му се хвърли на врата сутринта?
„Не биваше да спя с него. Аз съм идиотка!“
— Моментът с изневярата ме притеснява — каза той.
И теб ли, помисли си тя.
— Ако попаднем на религиозни фанатици, ще я обесят за това, че се е чукала с Манко, независимо от доказателствата относно убийството. Чувала ли си за когнитивно-дисонансната теория?
— Учила съм психология в Принстън.
— Поздравления. Знаеш ли какъв е изводът? Ако накараш хора публично да се обвържат с мнения, с които преди не са били съгласни, те ще променят поведението си, за да се нагодят към новите си отговорности.
— Чела съм цялата теория.
— Още нещо. Не се приближавай много близо до ложата. Ще ги уплашиш. Дръж се спокойно. Разхождай се напред-назад, ако искаш, но поддържай визуален контакт. Ти си говориш със съдебните заседатели, а не ги разпитваш.
— Господи, Стив! Знам как се подбират съдебни заседатели.
— Но когато ги подлагаш на кръстосан разпит, стой мирно. Остави ги те да се въртят.
— Знам как се провежда и кръстосан разпит.
— Ако ме слушаш, мога да направя страхотен адвокат от теб.
— Пак ли? Ти си направо непоносим.
— А ти си толкова фригидна, колкото и първия ден, когато те срещнах.
— Какво!
— Солидна. Исках да кажа „солидна“.
— Да ти го начукам, Соломон!
— Вече го направи, Лорд.
„По дяволите, евтини циркаджийски номера!“
— Знам, че си ядосан — каза тя, — но поне опитай да се държиш като възрастен?
— Не съм ядосан.
„Мъжете са такива бебета! Ако продължава да се държи така, тази седмица ще е същински ад.“
— Искаше делово — отвърна той. — Ето ти делово.
Също като едно време, помисли си тя. Почти беше забравила колко саркастичен можеше да бъде. Какво я беше прихванало онази нощ? Как изобщо й беше хрумнало, че може да се забърка с това капризно дете? Само хапеше и лаеше, хапеше и лаеше. Сигурна беше, че е взела правилното решение. Как изобщо можеше да се съмнява, че Брус не е за нея?
Още едно правилно решение: това, че беше отложила да каже на Соломон.
Беше му заявила: „Отлагам те.“ Като че ли Соломон беше иск, който предстоеше да бъде разгледан. Като че ли вече не беше взела решение.
Малка безобидна лъжа.
Добре, може би беше жестоко да го остави в неведение. Но ги чакаха две дела и сега не беше моментът да му каже да върви на майната си.
Не знаеше как щеше да го понесе. Ами ако се сринеше?
Когато стигнаха до четвъртия етаж, коридорът беше задръстен с репортери и фотографи. Въпросите заваляха.