Зелено дайкири

Ливайн Пол

— Този тумор — попита тя — вижда ли се при аутопсията?

Доктор Атертън изсумтя презрително.

— Щом може да се види с ендоскоп, няма начин да не го видиш, като разрежеш човек от край до край.

— Дори ако патологът не е специалист по ракови заболявания? — настоя тя.

— Lintis plasticaизглежда така, сякаш някой ти е посадил чим в стомаха. Дълги навити влакна като стръкчета трева. Дори патологът да е полусляп и тъп като адвокат, не

би могъл да не ги види.

Докато чакаха за асансьора, Стив удряше по бутона за слизане. Имаха четирийсет минути, за да стигнат до съда през натовареното движение.

Тя каза:

— Защо ракът не е отбелязан…

Той довърши:

— … в доклада на доктор Янг.

— Янг е професионалист и е почтен…

Той довърши:

— … значи остава Рей Пинчър.

— Тук има нещо — казаха двамата едновременно.

Добре, помисли си той. Вече сме на едно мнение.

Добре, помисли си тя. Това означава „общо благо“.

Вратата на асансьора се отвори. Те влязоха и се отправиха към подземния гараж.

Стив каза:

— Защо Пинчър ще лъже с аутопсията?

— Все едно е дали ще убиеш болен или здрав човек — все си е убийство? — каза тя, довършвайки мисълта му.

— Де да знам — каза Стив, — но ако съм наполовина толкова добър, колкото си мисля, че съм, при воденето на кръстосан разпит доктор Янг ще ни каже.

— Един съвет: използвай рапира вместо боздуган.

— Учиш ме как се води кръстосан разпит, а, Лорд?

— Мили Боже! — възкликна тя с един от изразите на майка си. Казваш на някой мъж да включи мигачи, а той си мисли, че го кастрираш. — Не бъди толкова докачлив, Соломон. Ти си страхотен адвокат.

— Не ме покровителствай.

— Искам само да кажа, че понякога прекаляваш.

Той избухна:

— Това е стилът ми. Аз сграбчвам противника, ти го прегръщаш.

— Добре, прави каквото знаеш. Аз ще правя каквото аз знам. Може би затова сме толкова добър тандем.

— Чак сега ли го разбра, Виктория? Толкова време мина и ти го разбра чак сега?!

Вратата на асансьора се отвори и той излезе преди нея, като клатеше глава.

44.

Признанието

Стив караше, а на седалката до него Виктория преговаряше бележките си. Завиха на север по Роналд Рейгън авеню, кръстена на името на бившия президент на САЩ, защото веднъж ял кубински сандвич в един ресторант там. Щяха да минат напряко по Корал Уей, да завият по Двайсет и седмо авеню и да пристигнат в Съда за малолетни вероятно две минути по-рано. Стив знаеше, че няма много време да си признае.

— Има нещо по делото на Боби, за което не съм ти казал.

— Така ли? — остави

бележките си, изглеждаше разтревожена.

— Разполагам с доказателства, които напълно дискредитират Равкдрайв.

— Какви са те? — вече звучеше подозрително.

— Използва незаконно лекарство, което не е одобрено от Агенцията за надзор на храните и лекарствата.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Но не можеш да използваш доказателството.

— Защо?

— Защото го откраднахме.

— Ние?

— Добре. Аз. Всъщност Кадилак по моя молба. Прерови кошчето й за боклук.

— Кошчето за боклук? Като делото за Мечо Пух? — тя поклати глава.

Стив знаеше за какво говори. Съдията беше отхвърли иск срещу „Дисни“, защото ищецът беше преровил боклука на компанията.

— Горе-долу. Затова трябва да действаме предпазливо.

— Как може да се действа предпазливо с нелегално придобито доказателство?

— Да накараш Равкдрайв сама да признае, че използва неодобрено лекарство.

— И как по-точно да го направя?

— Заложи на гордостта й. Тя наистина вярва, че го прави за добро. Независимо колко е неетично.

Докато минаваха по моста на Двайсет и седмо авеню, разказа на Виктория за мнението, което Равкдрайв беше изразила в подкрепа на опасни медицински изследвания, заклеймявани от морална гледна точка.

— Не я е страх да заеме непопулярно становище, да върви срещу общоприетото мнение. Следва собствените си принципи, а не тези на Агенцията за контрол върху храните и лекарствата.

— Значи е като теб? — каза Виктория. — Създава си собствени закони?

— Моите не подлагат на риск живота на хората. — Стив мина на жълто, един шофьор наду клаксона. Бяха само на една пресечка, продължиха през тунела, в който имаше магазин за алкохол, магазин за шалове и заложна къща.

— Ключът да я накараш да си признае се крие в това, че тя не се срамува. Напротив, гордее се с това, което прави. И това ме кара да си мисля, че няма да излъже.

— Интуицията ти пак, нали?

— Да. Плюс разследването. Нещо, на което ти ме научи.

Той спря колата на паркинга и реши, че съдът за малолетни прилича повече на затвор, отколкото на съдебна палата. Бетонни блокове се издигаха около празна бетонна тераса, която беше толкова уютна, колкото и заграден двор в затвора. Голите стени на сградата, някога бели, сега бяха набраздени от ръждиви петна. Неприятно, безлично място. Стив се почуди как щеше да реагира Боби на непознатата обстановка. Щяха да разберат утре, като го доведат да се срещне със съдията. Тази вечер беше с Марвин и Тереса, ядеше кубински сандвич и пиеше шейк във „Версай“ на Кале Очо.