Зелено дайкири
Шрифт:
— Никога няма да го докажем, ако не намерим причина, заради която би се самоубил — каза Виктория.
— Душевно заболяване — каза Стив. — Маниакална депресия.
— Няма начин! — Катрина поклати глава, тъмната й коса се разлюля. — Не и добрият стар Чарли.
— Финансови проблеми? — предположи Стив.
— Беше ужасно богат — отвърна Катрина.
— Медицински проблеми?
— Не и откакто измислиха виаграта.
— Взимаше ли наркотици?
Ново поклащане на глава, нов плисък на коса.
— Нищо без лекарско предписание, включително и болкоуспокояващите.
—
— „Викодин“. И две други. Не си спомням имената им.
— Защо ги взимаше?
— Няколко седмици преди да умре имаше нещо вирусно на стомаха.
— Не дават обезболяващи за стомашен вирус — каза Виктория.
Катрина сбърчи чело.
— Това донесе Чарли от доктора. Сигурна съм.
— Какъв доктор? — попита Стив.
Доктор Филип Атертън не играеше лекар по телевизията, но определено приличаше на такъв. Представителен, петдесет и една-две годишен, внимателно сресана назад прошарена коса, снежнобяла престилка с името му върху джоба и задължителният стетоскоп, който висеше на врата. В него имаше нещо характерно и смътно британско. Виктория очакваше да прозвучи като в „Мастърпийс Тиътър“*.
[* Театър, в който се играят главно британски пиеси от британски актьори. — Б.пр.]
— Адски мразя адвокатите! — излая доктор Атертън с твърд нюйоркски акцент. — Пиявици.
— Напълно съгласна съм с вас — каза Виктория. Беше твърдо решила да намери общ език. Нуждаеха се от помощта му, и то бързо. Тя стрелна Стив с поглед, беше се намръщил.
Седяха в първокласния лекарски кабинет на Атертън малко след Миракъл Майл в Корал Гейбълс. Кабинетът имаше чакалня с мраморен под, чуруликащ фонтан и вази със свежи лилии върху стъклени пиедестали. Седеметажната сграда беше покрита с кафеникава мазилка, а терасите бяха с оранжева теракота. Архитектът се беше опитал да придаде на сградата изглед на средиземноморска вила, вместо на свърталище на уролози, ортопеди и интернисти.
Часът беше пет без пет. След един час Стив и Виктория трябваше да се явят пред детския съд за началото на делото на Боби. Имаха най-много трийсет минути да получат това, което искат, и да потеглят натам.
— Адвокатите са по-низши и от мръсна пяна — продължи лекарят. — По-гнусни от лайно на кит.
— Удивителна липса на всякаква етика — съгласи се Виктория и се насили да се усмихне. Стив се въртеше на стола до нея. Видя, че намрази доктора.
— Има неща, които дори и една курва ще откаже да направи за пари, за разлика от адвоката…
— Нека да поговорим за Чарлс Барксдейл — измърка Виктория, усещайки, че минутите летят.
— Какво е това черно и кафяво нещо, което изглежда добре върху адвокат? — попита докторът.
— Доберман. — Виктория знаеше, че тази шега е измислена много преди тя да се запише да следва право.
— Това са глупости — каза Стив.
— Стив, остави на мен.
— Някои от нас отделят много време pro bono.
— За да успокоите гузната си съвест?
— Кога за последен път прегледахте пациент без здравна застраховка?
—
— Знаете ли защо застраховката ми срещу лекарска небрежност е шестцифрена?
— Защото докторите се дънят — отвърна Стив.
— Защото адвокатите са кръвопийци — отвърна лекарят.
— Не ми се слуша повече.
— Стивън! — раздразнението й си пролича. — Имаме нужна от помощта на доктор Атертън, и то сега.
— Ще ви струва петстотин долара за петнайсет минути каза докторът. — Плаща се предварително. В брой или „Мастър Кард“. Не приемам „Америкън Експрес“.
— Не е ли малко скъпичко за консултация? — попита Виктория.
— Имате още тринайсет минути — отвърна докторът, като си погледна часовника.
Стив стрелна с поглед Виктория.
— Надхвърлил съм кредита си.
Естествено, помисли си тя, отваряйки чантата си, докато доктор Атертън позвъни на счетоводителя си.
Отне им само четири минути, но доктор Атертън не намали сметката. Каза че бил личен лекар на Чарлс Барксдейл в продължение на десетина години. Нямал сериозни проблеми. Кръвното налягане и холестерола били в нормите, играел тенис в клуба и се поддържал в сравнително добра форма. Лека операция на коляното преди две години, за да се махне някакъв плаващ хрущял. Няколко седмици преди да умре Чарли дошъл с оплаквания, че го боли коремът и му се гади. Бил повръщал цяла седмица.
— Стомашен вирус? — попита Виктория.
— Де да беше така — отвърна Атертън. — Скенерът показа удебеляване на стомашната стена. Пратих го в „Седарс“ за лапаротомия. Направиха биопсия. Злокачествен стомашен карцином с разсейки.
— Рак — каза Виктория.
— И то нелечим. Linitis Plastica.В напреднала фаза, не оперативен и фатален. Дадох му обезболяващи заедно с лошите новини.
Виктория си пое дълбоко въздух.
Интуицията на Стив се оказа вярна.
Човешкият детектор на лъжата й беше казал, че Катрина е невинна, а тя му се беше подиграла. После каза, че Чарлс се е самоубил, и тя отново му се беше подиграла. Но ето го мотивът му да посегне на живота си. Така че защо да не лиши невярната си жена от наследство, като така и така ще умира?
„Соломон наистина си го бива.“
— Какво точно казахте на господин Барксдейл? — попита тя.
— Че му остават от шест седмици до шест месеца живот и трябва да се погрижи за делата си.
— Като започне от сметката ви? — каза Стив.
— Стив, престани! — Виктория отново се обърна към лекаря, който си гледаше часовника. — Как реагира господин Барксдейл на диагнозата?
— Спокойно. Каза да не споменавам пред Катрина, ако я видя в клуба. Той щял да й каже.
— Но така и не го е направил. Излъгал я е. Казал й е, че е стомашен вирус.
— Значи напразно го е убила — развесели се докторът. — Трябвало е да изчака природата да си свърши работата.
Виктория не обърна внимание на забележката му. Нещо се въртеше в ума й като комар, който жужи с криле. Какво беше?