Зелено дайкири

Ливайн Пол

— Добре, да се върнем към делото — намеси се строго съдия Рол. — Докторе, интересува ме дали господин Соломон става за родител, а не за съпруг.

— Господин Соломон изобщо не е подготвен да се грижи за Робърт, Ваша милост. Момчето има нужда от изследвания и лечение под постоянен лекарски контрол. Щатска болница „Рокланд“ е идеалното място за него.

Все още с пламнали бузи Виктория попита:

— Прилагате ли поведенческа терапия в „Рокланд“?

— Малко. Но всъщност не разполагаме с персонал с подходящата квалификация.

—

Макар да е доказано, че поведенческата терапия е най-доброто лечение за аутизъм.

— Можете да кажете това на губернатора и да ни осигурите допълнително финансиране. Дотогава ще се радваме да сме една от водещите болници в провеждането на най-агресивните нови терапии.

— Медикаментозни терапии ли?

„Браво! Продължавай така.“

— Медикаменти, витамини, хормони.

— Разкажете ни повече за това.

— Свръхдози магнезий и витамин В–6 плюс някои нови синтетични полипептиди.

— Какви са резултатите?

— Досега успехът е доста ограничен. Затова и продължаваме да работим толкова усилено.

— За да сме наясно дотук, тъй наречената от вас „терапия“ всъщност означава изпробването на експериментални лекарства, така ли?

— Когато медикаментозната терапия е успешна, тя се оказва добро лечение.

По дяволите! Докторката не се поддава.

— А когато се провали? — продължи Виктория. — Тогава какво се оказва?

— Протестирам. Това е заяждане — Цинкавич обърса канелата от устата си.

— Отхвърля се — каза съдия Рол.

— Неуспешната терапия е първата стъпка към намирането на успешна терапия — отвърна Равкдрайв, без да отстъпва.

„Наистина си я бива. Но ти си по-добра, Вик. Размажи я!“

— Какво ще кажете за лечението на болни от аутизъм деца с „Репленгрен“?

Това стъписа Равкдрайв и я накара да се замисли, преди да отговори.

Стив се молеше да не излъже. Ако излъжеше, нямаше как да я изобличат.

— Репленгренът още не е одобрен от Федералната агенция за контрол над храните и лекарствата — отвърна спокойно Равкдрайв.

_Не излъга. Но не отговори и на въпроса. Давай, Вик!_

— Не е одобрен, защото уврежда двигателните функции на лабораторните плъхове, нали така, доктор Равкдрайв?

— При прекалено големи дози, много по-големи от тези, които някога биха били предписвани на човек.

— Което не връща отново на въпроса: давате ли „Репленгрен“ на пациентите си?

— В „Педро Мало“, Буенос Айрес, изпробвахме „Репленгрен“ на хора при стриктен контрол и резултатите бяха обещаващи.

„Пак не отговори на въпроса. Не забелязахте ли, Ваша милост?“

— Въпросът ми няма нищо общо с Буенос Айрес. Давате ли „Репленгрен“ на пациенти в щатска болница „Рокланд“ във Форт Лодърдейл, където сте длъжни да спазвате разпоредбите на Федералната агенция за контрол над лекарствата и храните?

Бузите на Равкдрайв пребледняха, от което белегът от лакрос изпъкна още по-силно.

— В един съвършен свят

никога нямаше да има експериментални лекарства. Щяхме да вкарваме данните в компютъра и оттам да излиза лек за всяка болест. В един съвършен свят всеки родител би имал средства за най-добрите медицински грижи. Всяко дете, болно от аутизъм, би имало личен терапевт. Но светът не е съвършен.

Съдийката се изкашля.

— Доктор Равкдрайв, вие не отговаряте на въпроса.

Цинкавич толкова бързо скочи на крака, че събори нахапаната поничка на пода.

— Ваша милост, може би е време да направим кратка почивка.

„Браво, Финк. Хвърляш спасително въже на свидетелката си.“

— Време е да седнеш и да се успокоиш — каза му съдията.

— Лекарите трябва да поемат рискове — каза Равкдрайв, по челото й лъснаха капчици пот. — Родителите трябва да гледат към общото благо. Сабин направил ваксина от полиомиелит на затворници през 1950 година. Някои се парализирали, но хиляди деца били спасени от заразата. Същото е и с маларията и жълтата треска. Ако зависеше от мен, всички затворници щяха да бъдат подлагани на медицински тестове.

Виктория се приближи до свидетелката.

— Не говорим за затворници. Говорим за единайсетгодишно момче.

— Можем да научим толкова много от Робърт! Децата също имат дълг към обществото. — Тя пъхна ръка в единия си джоб и извади едната топка за лакрос, пъхна другата в другия и извади и втората. Ако станеше прекалено напечено, щеше да се наложи да се намеси и Стив.

— Ако Соломон не беше толкова голям егоист, можехме да измислим нещо — продължи Равкдрайв. — Но той не дава и дума да стане. „Няма да забивате игли в малкия Боби“. Не, той е прекалено ценен. Забивайте си иглите в някой друг. Никой не иска да поеме риска. Но всеки иска да се възползва от резултатите.

Цинкавич се мъчеше да измисли някакво възражение, но след като не успя, каза:

— Ваша милост, мога ли да се приближа?

— Млъкни, Цинкавич — отсече съдията.

— Ще ви попитам нещо, госпожице Лорд — продължи Равкдрайв. — Ако едно дете има редки антитела в кръвта си, антитела, които могат да спасят човешки живот, нямаше ли да е негов дълг да даде кръв? Същото е и с Робърт. Знаете ли колко рядко е заболяването му? Никога не съм виждала подобен обект за изследване.

— „Обект“? — попита Виктория. — Като морско свинче или лабораторен плъх.

— Това е просто семантика. С това се занимавате вие, адвокатите. Звучите точно като Соломон. Може би е трябвало да се омъжите за него.

Сега двете топки бяха в едната ръка и се удряха една в друга.

„И кой е откраднал репленгрена, капитан Куийг*“

[* Герой от новелата „Бунтът на Кейн“ — пред съдебен трибунал върти в ръка две откраднати топки. — Б.пр.]

— Репленгрен — повтори Виктория. — Още не сте отговорили на въпроса ми. Изпробвате ли неразрешено лекарство върху децата в „Рокланд“?