Зелено дайкири

Ливайн Пол

— Федералната агенция може да се произнесе всеки момент. До ден-два лекарството може да бъде одобрено.

— А дотогава?

Топките се удряха една в друга.

— Откъде бих могла да го взема?

Последно забавяне. Битката е към края си, последният защитник на Аламо. И като стана дума за Мексико…

— От Карлос — каза Виктория. — От „Сан Блас Медико“, Гуадалахара, Мексико. Не го ли купувате оттам?

Равкдрайв отвори уста — празна черна паст, — но от нея не излезе нищо.

Съдия Рол се изкашля.

— Докторе, разбирате ли въпроса?

Пак нищо.

— Доктор…

— Да, по дяволите! Използвам „Репленгрен“

и някой ден ще ми благодарят за това. Някой ден ще ме извикат на трибуната и ще ми дадат късче лъскав метал, защото съм имала смелостта да кажа, че земята е кръгла, когато всички глупаци са я смятали за квадратна. Седя със семействата. Виждам разбитите сърца, съсипания живот на хората. Дали на Стивън Соломон изобщо му пука за това?

— На Стивън Соломон му пука за Боби — каза Виктория.

— Вие не разбирате! Той също не разбира. Затворниците, които са били ваксинирани против полиомиелит, заразените с малария и жълта треска — те са герои. Робърт също може да стане герой. И то най-вероятно без това изобщо да му навреди. Може да промени хиляди животи. Може да се окаже брънката, която търсим. Ето това искам аз. Какво лошо има в него?

— Лошото е — отвърна Виктория, — че не вие избирате героите, доктор Равкдрайв. Те решават сами дали да станат герои.

46.

Съдебен трилър

Монотонният глас на доктор Ю Чи Янг можеше спокойно да приспи съдебните заседатели, помисли си Стив.

Няма проблем. Той щеше да ги събуди после по време на кръстосания разпит.

Стив седеше зад банката на защитата и слушаше с половин ухо как патологът описва адски подробно аутопсията на Чарлс Барксдейл. Едновременно с това Стив мислеше и за делото на Боби. Виктория беше великолепна, беше сразила напълно Равкдрайв. Но Цинкавич беше контраатакувал още на сутринта.

На влизане в съда Стив беше получил нов иск. Щатът вече не желаеше да въдворява Боби в „Рокланд“. Сега Цинкавич държеше той да бъде настанен в приемно семейство. В иска му бяха изброени три приемни семейства, „доказали, че могат да се грижат за деца, болни от аутизъм.“ Имало алтернативна — адвокатите просто обожават алтернативите — терапевтична програма в болница „Джаксън Мемориал“, която била специализирана в провеждането на поведенческа терапия. В иска си Цинкавич изкарваше едва ли не, че е по-добре Боби да тръгне с някой цигански катун, отколкото да живее в бунгалото на Къмкуот Авеню.

Кучият му син нямаше да легне по гръб и да се направи на умрял.

Стив реши, че довечера на делото за настойничество абсолютно и безусловно се нуждаеше да се случат три неща:

Да убеди съдия Рол в родителските си способности.

Боби да остане спокоен. Без да превърти.

Джанис да помогне на него, а не на Цинкавич.

Стив беше уверен в себе си и в Боби. Но сестра му? Беше й платил парите, но все още не беше сигурен какво щеше да направи тя. Освен това вече започваше да се чувства виновен. Опита да се успокои.

„Е, плащам й, за да каже истината.“

Но Върховният съд едва ли би погледнал така на това. Нито Виктория. Не можеше да й каже.

На свидетелската скамейка доктор Янг превръщаше ужасяваща посмъртна процедура в разводнена лекция.

— Направих обичайните разрези, извадих обичайните органи — продължаваше той безпристрастно.

Рей Пинчър

прекарваше патолога през основните моменти, за да установи причините за смъртта. В галерията дузина репортери си водеха бележки. В средата на първия ред Марвин Умника решаваше кръстословица, Тереса Ториньо тайно галеше крака му под вестника. До тях Кадилак Джонсън дремеше и местеше протезите си. На стенографната машина София Ернандес чаткаше с аквамаринения си маникюр.

— Изрязах и извадих мозъка, след което направих дисекция на врата.

Доктор Янг беше облечен с елегантен син блейзър, бяла риза и лимоненожълта папийонка с индийски мотиви. Врял и кипял на горещия стол, той поддържаше визуален контакт със съдебните заседатели, но не можеше да направи нищо за равния си монотонен глас.

Виктория си водеше бележки с непроницаема физиономия. До нея Катрина изглеждаше измъчена, докато патологът описваше как разрязвал различни органи от тялото на съпруга й. Спазваше указанията. Стив й беше казал да подсмърча, когато започне да се говори за лепкави течности и гнусни тъкани. Днес беше облечена цялата в черно. Е, не съвсем като вдовица, носеше фланелено сако и пола, поръбена с кожа отдолу и с огромни черни метални ципове.

На председателското място седеше съдия Хирам Торнбъри, блед, тих, замислен мъж, който наближаваше шейсетте, с посивяла коса и къси мустачки. Той беше наклонил напред стола си и изглеждаше така, сякаш чете материалите по делото. Но Стив знаеше с какво всъщност се занимава.

Беше се явявал няколко пъти пред Торнбъри, но така и не бе успял да разбере що за човек е. Съдията беше доста умен, но като че ли никога не слушаше достатъчно внимателно. Преди около година Стив разреши загадката, като попита София, която издаде шефа си. Съдия Торнбъри беше избран за член на Окръжния съд още на трийсет и сега, двайсет и пет години по-късно, беше изпаднал в пълно униние. Смазващо отегчен, беше готов да намери каквото и да е извинение, за да приключи по-рано и да иде да играе голф. Или пък да се оттегли в кабинета си с книга и бутилка бренди. Напълно отегчен от истинските процеси, съдията си падаше много повече по съдебните трилъри. Всеки ден помощничката му пъхаше в съдебните дела и любимото му четиво. Не мнения на Трети окръжен апелационен съд, ами Ърл Стенли Гарндър, Джон Гришам или Скот Търоу. Или „Елъри Куинс Мистъри Мегазин“. Всичко, което можеше да облекчи бремето от Щатът Флорида срещу X, Y, Z. Щом разбра това, Стив винаги прочиташе набързо някой съдебен трилър, преди да се яви с някое дело пред Торнбъри.

— Махнах и претеглих дробовете, после разрязах хранопровода от разклонението на трахеите.

Лесно му е да го каже, помисли си Стив.

Доктор Янг си спомни как махнал щитовидната жлеза и ендокринните жлези, които имали цвят на мляко с кафе, което напомни на Стив, че пропусна втората си чаша с кафе тази сутрин. Патологът продължи да разказва за охлузванията по кожата на врата и спуканите кръвоносни съдове по лицето, така както беше направил и при изслушването за гаранцията. После за травмите върху разрязаните мускули над щитовидната жлеза и адамовата ябълка и малките кръвоизливи близо до пръстеновидния хрущял на ларинкса. Описа кожения каиш, омотан около врата на Барксдейл, и другите „сексуални приспособления“ в спалнята. След което заключи, че причината за смъртта била удушаване чрез лигиране.