Зелено дайкири

Ливайн Пол

Рей Пинчър се скъса да му благодари, сякаш вместо свидетелски показания беше дал черния си дроб. После Пинчър седна на мястото си и доктор Янг обърна ведрото си лице към Стив Соломон, който стана, закопча сакото си и каза:

— Да слезем малко по-надолу от врата, докторе.

— Надолу!

— Към стомаха.

Доктор Янг не трепна и ръцете му не помръднаха. Е, друго не можеше и да се очаква? Човекът беше прекарал петнайсет години в опити да отбива ударите на скрити последователи на изкуството на

заблудата.

— Прегледахте ли стомаха? — попита Стив, като се приближи към свидетеля.

— Да, разбира се, всичко е описано в доклада. — Доктор Янг махна към едно от копията. — Съдържанието на стомаха беше изследвано.

— Значи сте отворили стомаха?

Доктор Янг си оправи папийонката. Жестът не беше кой знае колко издайнически. Не се потеше, не се въртеше, не си играеше с топки за лакрос. Но все пак това беше знак за Стив, който разпитваше патолога по десетина пъти всяка година. Това беше първият нервен тик, който го беше виждал да прави.

„Сега ще те разбия.“

— Естествено, че го отворих — повтори докторът.

— Разкажете ни по-подробно.

Пинчър скочи на крака.

— Протестирам. Няма връзка.

— И как така? — явно раздразнен, съдия Торнбъри хвърли папката си.

От банката му полетя една книга и малко преди да падне на земята, Стив се наведе като бейзмен, който спасява аут, и я хвана. Подаде я обратно на съдията преди съдебните заседатели да успеят да видят заглавието, „Случаят със сърдитото момиче“.

— Една от любимите ми на Пери Мейсън — прошепна Стив на съдията.

Съдията кимна в знак на съгласие, но изглеждаше леко притеснен.

— Какво имате предвид, господин Бъргър.

— Бъргър? — каза Пинчър.

— Извинете. Господин Пинчър.

— Чарлс Барксдейл не е бил прострелян в стомаха — каза Пинчър. — Чарлс Барксдейл не е бил наръган в стомаха. Чарлс Барксдейл не е бил отровен. Господин Соломон се чуди за какво да се хване.

— Отхвърля се. Продължете.

— Следвах рутинната процедура — каза доктор Янг. — След като махнах булото, направих широк срез на стомаха.

— Погледнахте ли вътре?

— Разбира се.

— И какво открихте?

— Суши.

— Суши?

— Риба тон. Рулца от раци. Соев сос. Последното хранене близо три часа преди настъпването на смъртта според степента на разграждане.

— Видяхте ли нещо необичайно? Не говоря за морски деликатеси.

Погледът на доктор Янг се стрелна към Пинчър. Помощ! Пинчър остана на стола си, стиснал здраво зъби.

— Всичко го има в доклада ми — каза доктор Янг.

— О, стига, доктор Янг, не всичко го има в доклада ви — заби го точно както патологът правеше със скалпела.

— Протестирам! — извика Пинчър.

— Пак ли? — съдията въздъхна и остави книгата си.

— Въпросът се повтаря. Беше му отговорено вече. Това

е заяждане и злонамерено твърдение.

— Всичко накуп? — попита съдия Торнбъри.

Съдиите бяха като рефери на баскетболен мач. Някои надуваха свирка и те изваждаха от играта при всяко нарушение, колкото и незначително да беше то. Други те оставяха да играеш и сам да определяш докъде да стигнеш, да създаваш свой ритъм на играта. Съдия Торнбъри те оставяше да си играеш, особено ако се занимаваше с нещо друго.

— И е в неуважителна форма — додаде Пинчър.

— Отхвърля се — каза съдията.

— Всичко е описано в доклада — повтори доктор Янг.

Стив се приближи до масата и вдигна папката с етикет „Веществено доказателство №3“.

Това е вашият доклад, нали, доктор Янг? — Той го развя като знаме в автомобилно рали.

— Да, финалният ми доклад.

— Пссст… — Виктория се опитваше да привлече вниманието му. Стив се върна до банката на защитата. Лицето й беше поруменяло, лъвицата подушваше мириса на кръв. Той се наведе достатъчно близо, за да усети дъхай, докато тя шепнеше: — Попитай го дали това е първият вариант?

— Ще го попитам.

— Попитай го дали са правени промени в последния вариант?

— И това ще го попитам.

— Добре. Давай.

— Ваша милост, протестирам това започване и прекъсване на разпита — намеси се Пинчър. — Ако защитата няма повече въпроси, свидетелят може да се оттегли.

— Не бързайте толкова — каза Стив и се обърна към доктор Янг.

Съдията прелисти романа си и изсумтя, без да ги погледне. Стив реши, че това означава: давай нататък. Така че се приближи към свидетеля.

— Доктор Янг, бихте ли извадил от чантата си първия екземпляр на доклада от аутопсията?

— Не мога.

— Не?

— Унищожаваме първия екземпляр, когато окончателният е готов, за да не ги объркаме.

— Но сигурно пазите файла в компютъра си?

Доктор Янг поклати глава.

— Записваме окончателния вариант върху първоначалната версия, за да не могат адвокати като вас да ги объркат.

— Защо изобщо правите втори екземпляр?

— Най-вече за да поправим правописните грешки. Машинописките бъркат медицинските термини и цифрите.

— Кой е преглеждал първоначалния вариант на доклада от смъртта на господин Барксдейл?

— Аз.

— Показахте ли го на господин Пинчър?

Ръката отново се вдигна, за да оправи папийонката, и се задържа на възела.

— Мисля, че го показах на щатския прокурор. Да, показах го.

— Господин Пинчър накара ли ви да промените нещо?

— Възразявам! — пропя Пинчър.

— Сега за какво? — Този път съдия Торнбъри вдигна поглед от книгата.

— Не ми харесва скрития намек във въпроса на господин Соломон — каза Пинчър.