Тайната на Ескалибур
Шрифт:
— Какъв е този закон на Кларк? — попита разсеяно Чейс, като отмести поглед от паметника в центъра на площада.
— Всяка достатъчно напреднала технология е неразличима от магия — цитира Нина. Чейс я погледна безизразно. — Артър Кларк? Прочутият писател и учен? Написал „Една одисея в космоса през 2001 година“? Изобретил комуникационния сателит?
— А, чакай малко, мисля, че се сещам за кого говориш — каза Чейс. — Когато бях дете той водеше едно предаване по телевизията за кристалните черепи и разни паранормални неща. Разхождаше се по брега, облечен с един шушляк и обясняваше,
Нина въздъхна с преувеличено възмущение и се обърна към Мичъл.
— Може би е истина онова, което казват за Британия и Америка. Две нации разделени от общ език. И странни телевизионни сериали.
— Да, но бритите се развиха неимоверно — измислиха Монти Пайтън, тъй че не ще да са чак толкова зле — отвърна Мичъл. Този път беше ред на Чейс да изсумти саркастично. — Но да се върнем на това, заради което сме тук, картината на прозореца. Мога да заявя, че пламтящият меч определено може да се смята за нещо необичайно. Освен това съответства на думите на Руст, че Екскалибур избухвал в пламъци, когато Артур го държал.
— Но защо само Петер е можел да го запали, а не и другите? — попита Нина. — Човек би предположил, че Ричард Лъвското сърце или императорът на Свещената римска империя биха притежавали такава сила, а не някакъв си невзрачен рицар.
— Може би е свързано с линиите на земната енергия? — промърмори Мичъл. — Може би наблизо минава една такава… Но — продължи той, — ако не намерим нищо, това няма никакво значение. И така, с какво разполагаме?
— Ами острието е някъде в Близкия изток и… това е — каза Нина. — Мисля, че трябва да отидем там и да говорим с някой, който познава местната история, както предложи Ставрос.
— Не мисля, че в Йордания ще имаме проблеми да открием онова, което ни е нужно — каза Мичъл. — Обаче Сирия ще бъде по-голям проблем. Не са ни особено големи почитатели.
— Но ние изпълняваме мисия на АСН, не на Америка — напомни му Чейс.
— Според мен няма да има особено значение — отвърна печално Нина. — Напоследък между Сирия и ООН имаше доста несъгласия — само преди две седмици беше отказано разрешение на един археологически екип да влезе в страната.
— Тогава нека просто се надяваме мечът да се окаже в Йордания — каза Чейс. — Но ако не е, и като ни знам късмета, сигурно ще се окаже така, мога да ви вкарам в Сирия по втория начин.
— Предполагам, че и там имаш интересни познати — изразително го погледна Нина.
Чейс пусна самодоволна потайна усмивка.
— Намират се.
— Обзалагам се, че са привлекателни жени.
Този път усмивката беше само самодоволна.
— Възможно е.
— Какво, нима една красива жена не ти е достатъчна? — попита Мичъл, като посочи Нина. — Човече, на това му се вика алчност! — Преди Чейс да успее да отговори, той продължи: — Добре, ако научим историята за живота на този Мохамед Явар, има вероятност да открием едното парче от меча. Ами другото парче, дръжката? Щом руснаците разгадаят записките на Руст, те ще разполагат с указания за нейното местонахождение, докато ние няма да имаме нищо.
— Все ще има нещо — рече Нина. — Бернд ми каза, че е разговарял със собственика на
— Аз знам каква е връзката — отвърна той.
— Каква е?
— Първо искам да ми кажеш колко съм велик.
— Еди!
— Стига де, няма да боли. Поне кажи колко съм добър в леглото.
— Еди! — Тя го плесна по ръката и погледна смутено към Мичъл.
— Добре де, добре — изръмжа Чейс, изправи се и посочи към площада. — Виждате ли този паметник?
Нина видя скромна плоча от прашен черен камък, надписана с гръцки букви и Звездата на Давид на върха.
— Прилича ми на еврейски паметник.
— Такъв е. Елате. — Той прекоси площада, последван от Нина и Мичъл. Когато се приближиха, Нина видя, че на паметника са изсечени към двайсетина имена и една година: 1944. — Може да нямам научна степен, но съм запознат с историята — с военната поне. — Те се спряха пред черната плоча. — През войната гръцките острови са били окупирани от нацистите и към тукашните евреи те се отнасяли по същия начин, както навсякъде другаде… откарвали ги на места като Аушвиц. Но не са транспортирали само хора — обикновено ограбвали всичко ценно, до което могат да се доберат преди съюзниците да ги изритат оттам. Ето я вашата връзка.
— Смяташ, че нацистите са отнесли острието? — попита Мичъл.
— Защо не? Това съвпада с историята, която Руст е разказал на Нина.
— Като историк Бернд се занимаваше и с това — сети се Нина. — Но разбира се! Той вече е разполагал с необходимата информация. Нацистите са си водели отчет за всичко. Германското правителство все още пази тези архиви — по дяволите, досега вече сигурно са дигитализирали всичко! Просто трябва да открием нещо, свързано със замъка — тя погледна към крепостта в другия край на селото, — и да тръгнем оттам, да разберем какво има в южна Германия.
Мичъл мислеше.
— Можем да получим достъп до германските архиви чрез Държавния департамент. Ще използваме сателитната връзка на самолета.
Нина отново погледна към паметника, след което се обърна към Чейс впечатлена.
— Хайде де, кажи го — ухили се широко той.
— Добре де, признавам — бива си те доста. Понякога…
Компютърът на борда на гълфстрийма разкри информацията по-бързо, отколкото Нина се беше надявала. Германската правителствена база данни очевидно оперираше изключително ефективно.
— Чак да не повярваш — каза тя, докато показваше откритията си на Чейс и Мичъл. — По време на войната замъкът на Петер е бил използван за щабквартира на местните есесовци. Затова после е трябвало да бъде реставриран — съюзниците и местните партизани са го обстрелвали по време на атаката. Но комендантът от СС вече бил напуснал острова и, изглежда, си е тръгнал с много повече багаж, отколкото когато пристигнал. Възможно е да е взел меча със себе си.
— Къде е отишъл? — попита Мичъл.