Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

Преубийство.

Каква хубава дума.

Той поглежда ръцете си. Възхищава се на властта им да отнемат живот и да сеят смърт. До днес те винаги бяха под Божията власт – Бог ги насочваше към устите и гърлата на неубитите. Но не и тази вечер. Тази вечер изборът беше негов. Той беше Бог. За момент тази мисъл го смущава. Частица съмнение като сълза в окото на невръстно ангелче. Сама по себе си съвършена, но някак грешна.

Видът на Ем, просната там, където я е оставил, го изкарва от размишленията. Изглежда толкова красива. Грижовно завита от глава

до пети със скъп, чист ленен чаршаф, който е откраднал от цеха. Плащаницата на Ем. Той бавно я отвива, с въздържаната възбуда на археолог, разкриващ тялото на древен крал или кралица.

Кралица Ем.

Той коленичи и прошепва гордо в нечуващото ухо:

– Една от тях е мъртва, любима моя. Онази пачавра Ким Бас – денят на страшния съд настъпи за нея.

Подрежда свещите около Ема и я отвива цялата. От вътрешната страна на плащаницата има странни размазани петна. Белези, толкова ясни, че той вижда очертанията на лицето . Може би петната са останали от последните следи от грим по лицето , от пот, прах, белеща се кожа или дори капчици кръв. Каквото и да е причината, те са невероятни. Той се вглежда в плата за няколко секунди, после го отмята на земята и продължава да отвива.

Надолу има по-тъмни петна – от екскременти и урина. Това не го шокира. Не го отвращава. Той е като родител, който повива новороденото си дете.

Джей Джей я оставя на пода и намокря една кърпа в банята. Избърсва я нежно, после я подсушава. Точно като бебе. Като пеленаче. След като свърши, двамата ще поседят прегърнати. Той и неговата любима. Неговата кралица.

52

ЦЕНТРАЛЕН ЛОС АНДЖЕЛИС

Струваше си дори само за да види изражението .

Джей Джей едва сдържа усмивката си, когато всички жени сядат зад машините и Джени Харисън започва да се оглежда за приятелката си. На няколко пъти поглежда празното място – явно се пита дали отсъствието се дължи на успиване, препиване или предозиране с наркотици.

– Някой виждал ли е Ким – разпитва тя тъпите кучки от двете си страни.

Колко трогателно. Колко мило да се тревожи за колежката си, за другарката си в издевателствата. Какъв шок ще бъде, когато научи истината.

Харисън бръква в джоба на дънките си и изважда розов мобилен телефон.

– Без телефони, Харисън? – изкрещява той от другия край на помещението и тръгва към нея. – Трябваше да го оставиш в шкафчето.

– Само минутка.

– Никаква минутка. Знаеш правилника – използването на телефони е забранено в машинното. Дай ми го. Ще си го получиш след работа.

Тя зяпва смаяно. Между устните като бял червей върху розова почва се мъдри дъвка.

– Ким обаждала ли се е, господин Джеймс?

Господин Джеймс. Колко бързо се учат. Удивително е как страхът пред Бог може да промени поведението на невъзпитаните малки кучки като тази.

– Не, не се е обаждала. Телефона, моля – казва той, като протяга ръка.

Тя му го дава.

– Може би е болна – измърморва. – Снощи се оплакваше, че не е добре. Подозираше, че е хванала грип.

Лъжкиня. Опитва се да я прикрие.

– Ако не дойде на

работа, няма пари. Знаете правилата.

Това се очаква да каже. Няма причина да реагира на отсъствието на Ким Бас с друго освен с досада. Днес са с една работничка по-малко. Производителността спада.

Джей Джей занася телефона в офиса си. Затваря вратата, сяда на бюрото и започва да преглежда съобщенията на Харисън. Повечето са от Бас. Другите са от някой си Марлън. Вероятно сводника . Всичките са къси и не особено любезни.

МАРЛЪН: КОГА СВЪРШВАШ?

ДЖЕНИ: 20

МАРЛЪН: АКО НЕ ФАНЕШ ПОНЕ 2 ШЕ ТЕ КОЛЯ КУЧКО

Изглежда, че ако му даде време, Марлън ще изпълни желанието на Джей Джей. Той обаче не иска да чака. Изключва телефона и го поставя на края на бюрото.

Джени Харисън няма да тъгува дълго за своята приятелка.

53

Алфи Фалън седи сам в килията като изоставен помияр. С досегашния му живот е свършено. Поне това осъзнава. Разнообразните отрепки, с които прекара нощта, един по един бяха извикани, регистрирани и освободени и той чака да извикат и неговото име.

В ареста се разнася острата миризма на индустриален дезинфектант – преди малко измиха пода, след като часове наред арестантите бяха повръщали и се бяха облекчавали върху него. Алфи би дал всичко за топъл душ, разходка навън и свястна закуска.

От коридора се чува шум и той вдига глава. Когато е в ареста, човек чува посетителите, преди да ги види. Понеже няма килими, завеси или друга мека материя, звукът безпрепятствено преминава през помещенията с голи стени и достига ушите ти. Скоро започваш да различаваш приближаващите се от отдалечаващите се стъпки. Само след час вече си експерт по всякакви шумове – от изтракването на ключ до микробуса с нови арестанти, който влиза на заден ход в двора.

Някой идва. И идва за него.

Тракане на ключове. Бръмчене на автоматични ключалки. Плъзгане на метални врати. Стъпки по твърдия под. Време е да излиза. Алфи поставя длани на коленете си и завърта глава, за да изпука прешлените на врата си.

Външната врата на килията се отваря. Мици. Обхваща го надежда. Дребният старчок, който му се мусеше снощи, също е с нея. Лицата и на двамата изглеждат тъжни, сурови – лица на полицаи. Мици се опира с ръце на вътрешната врата.

– Ще ти повдигнат обвинения за нападение, Алфи. След два-три часа ще те закарат в съда. Говорих с адвоката си. Щом те пуснат, той ще ти даде документите за развода.

– Мици, чуй ме...

– Не, Алфи. Ти ме чуй. – Гласът е спокоен и не издава дори следа от страха, който я разкъсва отвътре. – Трябва да направя това, което от години съветвам всяка втора жена, с която съм говорила. Трябва да получиш каквото заслужаваш. После животът продължава. Колкото и да е тежко сега, светът няма да свърши. – Тя се обръща към Боби Шийн и докосва ръката му. – Благодаря, че се грижиш за мен, Боби. Ще вървя.

Тя си тръгва.

– Мици! – Алфи вече е до решетките. – Чакай!