Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

– Не – засмива се тя. – Не обичам да стрелям по хора.

– Дори по лоши?

– Не, никога не съм го правила. Но да стрелям на стрелбището, това много го обича. – Карлота сгъва пръстите си, сякаш държи пистолет, и имитира стрелба. – Много добра.

Ник не се съмнява. Стрелбата със сигурност се удава повече от английския. Но кой е той да я съди, след като не можа да прочете от италианския вестник дори една дума, камо ли да състави смислено изречение?

– Ами вие, Ник? Стреляте ли лошите хора?

– Понякога – отвръща той. – Но не толкова често, колкото ми се иска.

²

Лейтенант (ит.) – б. пр.

³ Извинете (ит.) – б. пр.

⁴ Да (ит.) – б. пр.

60

Ефрем се научи да е тих като дете. Монасите шибаха ръцете му с камшик, ако успееха да чуят дишането му.

Научи се да слуша, а не да говори. Обучаваха го първо да се съсредоточава върху онова, което другите казват и правят, и едва тогава да мисли как да отговори. Като момче се научи да забелязва нюансите. Разбра, че един и същи човек се държи различно, когато попадне в необичайна среда, когато е развълнуван, уплашен или уморен.

Научиха го никога да не се държи различно.

Като младеж го научиха на болка. Как да я понася. Как да изключва мислите си, докато нажеженото желязо за жигосване изгаря кожата му. Години му бяха нужни, за да тренира съзнанието си, да го усъвършенства. Научиха го и как да причинява болка. Да я използва като инструмент. Да използва заплахата с физическо страдание, за да върши Божието дело.

В зряла възраст се научи да бъде невидим. Да се движи сред непросветените като един от тях. Да ги гледа и да им се усмихва по такъв начин, че да не привлича внимание, да не предизвиква привързаност и да не оставя никакви спомени. Научи се да се държи така, че веднага да бъде забравян.

Всички тези години на обучение и дисциплина са създали този Ефрем, който сега спира наетата кола на около километър от мястото, където са му казали, че ще бъде мишената. С вдигната яка и наведена глава, за да се предпази от вятъра и дъжда, той тръгва покрай шосето, убеден, че хората в профучаващите покрай него коли изобщо няма да го запомнят.

Монахът прави това, което умее най-добре. Превръща се в ловък фокус. В илюзия. В някой, когото никой не е виждал.

61

КАРСЪН, ЛОС АНДЖЕЛИС

В къщата мирише лошо. Много лошо. Мирише като нищо друго на земята. Миризма, която малцина са усещали. Снощи трябваше да я изкъпе, а не просто да я забърше с влажната кърпа. Но беше твърде уморен след усилието. Адски изтощен, след като победи мъчителката Ким Бас.

Сега Ем има нужда от него. Той коленичи в спалнята и пали свещите.

Гледката го вцепенява. Тя се променя. Очите са покрити с дебел млечнобял воал, плътта се обезцветява. Дори на бледата мъждукаща светлина той вижда зеленикавия оттенък на кожата .

Джей Джей посяга към лицето и погалва тъмното рождено петно, Божия символ, който я изпрати при него.

Гравитацията работи неуморно. Кръвта се е оттекла от сърцето и се е натрупала в седалището, гърба и краката , създавайки грозни морави петна. Бактериите

се разпространяват из тялото и то има вид, сякаш е от восък. Косата започва да окапва; от отворите излизат газове и течности, изпускащи в стаята смрад. Той се изправя и се отдръпва. После през главата му минава немислимото. Може би трябва да се откаже. Да намери друго място, където да я сложи да почива. Но още не. Не и докато не стане абсолютно наложително.

62

ГЛАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ТОРИНО

От прозореца в кабинета на Карлота Капелини, разположен на последния етаж на висока сграда в центъра на града, Ник вижда странния остър купол на прочутата „Моле Антонелиана“ – построена през XIX век като еврейски храм, днес сградата е Национален музей на киното.

Малко е разсеян, защото от десет минути лейтенант Капелини бърбори като картечница на италиански по телефона. Докато тя приключва – или поне той така предполага, след като я чува да казва ciao, ^ciao5, вече за трети път – през главата му минава тревожна мисъл. Колкото по-голям напредък отбележи в разследването тук, толкова по-малък става шансът му да отплава за новия си живот след две седмици. Разкрий някой убиец и окръжният прокурор ще те зарине в бумащина. А пък ако убиецът е от другата страна на океана – ще се окажеш под цяла планина документи.

Карлота затваря телефона и забелязва, че нещо безпокои колегата .

– Наред ли ви е всичко?

Смешният акцент го изкарва от вцепенението.

– Да. Извинявайте. Всичко ми е наред. – Ник изважда сгънат лист хартия изпод якето си. – Ето номерата, които споменахме на шефа ви. Искам веднага след като ги засечете, да говоря със собственика на телефона. Не искам никой друг да го разпитва, докато аз лично не се видя с него.

– Разбирам. Опасявате се, че ще избяга.

– Именно.

Тя посочва листа с тънкия си пръст с нокът, лакиран в много бледорозово.

– Тези номера тук са – как се казва... – Опитва се да намери думата. – ... cellulare o cell?

– Мобилни телефони?

– А, да. – Посочва друг номер. – А този са... обществени.

Ник решава да не поправя граматичните грешки.

Тя придърпва клавиатурата на компютъра и сръчно въвежда някакви указания.

– Finito. Скоро ще бъдат засечени.

– Grazie.

Тя се усмихва:

– Говорите ли италиански?

– Si – с усмивка отговаря той. – Перфектно си служа с думите grazie и prego. Знам също parmigiano и pesto.

Карлота изръкоплясква с престорено възхищение:

– Molto bene⁶! Това са много полезни думи. – Поглежда монитора. – Вашата жертва... чета, че била прочута писателка.

– Всъщност пише сценарии. Няма нито една книга. Не бях чувал името , но явно е голямо име в Холивуд.