Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

Монахът обикаля мястото. Някога медните на цвят каменни стени на църквицата сега са почернели от времето и мръсотията. Изписаните на ръка витражи, изобразяващи страстите Христови, в голямата си част са изпочупени. Вратите са покрити с грозни ръждясали метални капаци, прозорците – с талашит. Всичко е надраскано с цветен спрей – символи и имена, които той не разбира, пък и не го интересуват. Монахът бавно сваля капаците от древната входна врата, през която са влизали и излизали поколения вярващи.

Вътре е тъмно. През закованите

прозорци и дупките в продънения покрив не прониква почти никаква светлина. Повечето хора не биха виждали и на метър-два пред краката си. Монахът, който е прекарал по-голямата част от живота си в пълна тъмнина, вижда всичко – до най-далечното кътче. Мирише силно на мокри гниещи греди и на изпражнения от гризачите, които са превърнали това място в свое леговище. Въпреки това Ефрем усеща и други миризми – миризми, които никой друг не би доловил. Той надушва восък от свещи, тамяна от светата литургия, свежия сапун върху кожата на онези, които са се измили, за да коленичат пред своя Бог.

Минава между изпочупените пейки и през празното място, където се е издигал олтарът. Обръща се наляво и вижда онова, за което е дошъл. С малко поправка ще стане идеално.

Съвършено.

57

БОЙЛ ХАЙТС, ЛОС АНДЖЕЛИС

– Ким? Ким, там ли си? – извиква Джени Харисън, като поглежда през процепа за писма във вратата на Ким Бас.

Приятелката е такава глупачка понякога. Ако прекали с хапчетата и попадне на що-годе сносен мъж, Джен може да не я види с дни. На Коледа например се залюби с някакъв таксиджия и изчезна до Нова година.

Но е странно, че не се появи на работа. Ким е на червено и се нуждае от всеки цент, който може да изкара.

– Ким, ако си там, спри с шегичките. Аз съм, Джен. Трябва да поговорим.

Харисън пуска капачето на процепа и удря с длан по вратата. Дявол да го вземе. Похаби половината от окаяния си живот да търси тази кучка. Тръгва си, като набира номера на приятелката си. След дълго звънене се включва гласовата почва.

– Слушай, Кими, ако продължаваш да не ми вдигаш, скоро най-добрата ти приятелка ще ти бъде бивша приятелка. Четвъртък е и имаме уговорка с онези доставчици. Обади ми се, иначе лошо ти се пише.

Тръгва по стълбите, завива и за малко не се блъсва с един старчок, който едва крета нагоре, като стиска парапета.

– Леле! Господин Добс, така ме стреснахте, че щях да получа удар.

Плешивият седемдесетгодишен мъж живее в апартамента до Ким. Лерой Добс изглежда не по-малко стреснат от Джени. Той си живее кротко и е доволен от живота, доколкото може да бъде доволен един старец като него. Една неделна сутрин двете дори му бяха изкрънкали кафе и сметана, след като се събудиха с такъв махмурлук, че не можаха да допълзят до кварталния магазин да си купят.

Той притиска ръка до хилавите си гърди.

– Аз съм този,

който трябва да ругае. Как може да изскачате така?!

– Извинявайте, господин Добс! Да сте виждали Ким? Днес не дойде на работа. Да сте я чули да тропа?

Той я поглежда ядосано:

– Аз си гледам моята работа. Не шпионирам съседите. Не съм я виждал.

– Не съм казала, че шпионирате. – Харисън кимва към горния етаж. – Просто стените са тънки. Ким ми е казвала, че думкате, ако гледа телевизия в спалнята.

– Да, защото пуска телевизора адски силно! Може да съм стар, но не съм глух.

– Чували ли сте я тия дни?

– Снощи не. Цяла нощ не е пускала телевизора.

Харисън си спомня как снощи изпрати приятелката си от къщи. Ким беше доста замаяна. И двете бяха. Лудата кучка прекали с кокаина.

– Сега може ли да мина? – измърморва Добс, като я поглежда сърдито от две стъпала по-долу, стискайки парапета с крехките си пръсти.

Тя минава покрай него и продължава. Когато излиза навън, пали цигара и тръгва пеша към дома си. Нещо не е наред. Има предчувствие.

Когато стига до вратата на къщата, Джени Харисън е сигурна, че вече знае какво.

58

ЛОС АНДЖЕЛИС

Тази вечер единствената утеха на Мици е алкохолът. Тя пие, за да забрави. Пие, за да изгуби съзнание, ако е необходимо. Беше насочила пистолет към съпруга си. Почти го застреля.

Двете с Ейми оставят колите си пред ресторанта и вземат такси до апартамента на патоложката, където първата им работа е да отворят бутилка изстудено бяло вино. След като превърта до забрава песните на айпода, Ейми взема одеяла и възглавници и оправя леглото и дивана. Един ден ще си купи апартамент с две спални, но няма да е скоро – нека първо да си намери постоянен мъж, а не някой за една нощ.

– Е, къде е онзи калпазанин, Ник? – пита тя, като поглежда приятелката си от удобното гнездо от възглавници, които си е спретнала в едно от двете кресла.

Мици я поглежда замаяно от другото:

– В Италия. Торино. – Винената чаша се разклаща опасно в ръката . Тя решава, че е по-разумно да я хване за широката част вместо за столчето. – Горкият, летял е почти цял ден.

– Ооо...

– Ооо? Това ли е единственото, което ти идва на ум, когато се сетиш за него?

Ейми се усмихва, но не казва нищо.

– Или си помисли: „Ех, защо не съм сега и аз в Италия с Ник? Романтика. Поезия. Цигулки. Такива работи“ – Мици вдига чашата си. – И много хубаво вино.

– Мина ми през ума.

– Не се и съмнявам, сестро. И е съвсем разбираемо.

– Малко е напрегнат, Миц. Знам, че е преживял много, но изглежда, още не може да се отърси от болката.

– Възможно е. Дай му малко време.

Ейми си спомня онзи следобед, когато двамата с Ник се срещнаха на кея.