Тайната на Торинската плащаница
Шрифт:
– Мисля, че ще му трябва много – отбелязва тя.
– Може би. – Мици отпива глътка студено каберне совиньон. – Но си струва да почакаш. Той е добър човек.
Опитва се да прогони мислите за съпруга си. Мамка му. Алфи също беше добър човек навремето. Проклет да е, че толкова лесно стана лош.
– Какво прави Ник в Италия?
– Дълга история. Във връзка с Тамара Джейкъбс – онази писателка. – Мици сяда по-изправена в креслото. – Хей, канех се да те питам за плащаницата.
Патоложката се намръщва при тази внезапна смяна на темата:
– Каква плащаница? Торинската плащаница ли имаш предвид?
–
Ейми изведнъж усеща, че е смъртно уморена.
– Какво ще кажеш да оставим загадките за утре? Скапана съм, трябва да си лягам.
– Добре. Няма проблем. Днес беше такъв ден.
Ейми става от креслото и изгася няколко лампи.
– Искаш ли да ти донеса вода, преди да си легна?
Мици вдига чашата си с една ръка и отворената бутилка с другата.
– Добре, разбрах. Недей да прекаляваш все пак. – Патоложката се приближава, навежда се и прегръща приятелката си. – Надявам се, че ще успееш да поспиш.
– Аз също.
Ейми се прибира в спалнята. Ако Мици беше трезвена, щеше да попита – да попита дали е имало нещо между нея и Ник. Има такива слухове, но разбира се, когато един мъж и една жена работят заедно, за тях винаги плъзват клюки. И все пак Ейми си задава този въпрос.
59
ПЕТЪК
ИТАЛИЯ
Утринното небе над първата столица на обединена Италия е като великолепен стенопис в царствено златисто и кардиналско червено. Картината, която зората рисува, не е безупречна – виждат се ясни признаци на износване. Размазаните сажди над заводските комини и тъмните облаци на смога загрозяват платното.
Ник Каракандес стои като хипнотизиран на прозореца в евтината хотелска стая. Пред очите му невзрачната какавида на нощта се превръща в екзотичната пеперуда на деня. Някъде там, сред тайнствените форми, под червените керемидени покриви и в тумбестите куполи на древните църкви се крие причината, поради която се наложи да пропътува хиляди километри. Взема си душ в банята, която е толкова тясна, че дори мравка би получила клаустрофобия; после си слага черни дънки, бяла риза и лилав вълнен пуловер с остро деколте, който все още намирисва на импрегниращата течност, с която обработва лодката си. Сяда на хлътналия дюшек и за минута си припомня основната следа, по която Мици го изпрати тук.
Парите.
По-точно поредица от международни банкови преводи, които Сара Кени е наредила по искане на Тамара Джейкъбс на името на някой си Роберто Кракси. Разписките, разгънати пред него на леглото, документират плащания от 5000 долара месечно в продължение на единайсет месеца, плюс две по-големи суми от 25 000. Общо около сто хиляди. Добра сума. Печалба, за каквато много хора биха нарушили закона.
Другата следа идва от посещението на писателката в Торино. От касовите бележки, намерени в бюрото , личи, че през последните две години е идвала четири пъти. Два – за последните шест месеца. Едното посещение е само шест седмици, преди да бъде убита. Ник се надява, че разписките от хотели, ресторанти и таксита ще му помогнат да проследи движението . Освен това разполага с разпечатка от телефонните разговори през последните четири месеца,
Закусва във влажния и твърде проветрив салон, отопляван с вентилаторни радиатори, поставени в основата на белещите се кремави стени. Избърсва кондензираната влага от прозореца до масата и поглежда над заскрежените поляни към едно павирано дворче, обрамчено с цветни лехи и кипариси в големи саксии. През лятото това място вероятно напълно се променя и минава за уютно и приятно.
Една млада сервитьорка, може би дъщерята на собственика, му донася капучино, от онова, което правят само в Италия – силно кафе с дебел слой от гъста пяна, в която лъжичката може да стои права. Взема чаша портокалов сок от масичката за сервиране и изяжда две домашни сладки.
След закуската се връща в стаята, измива си зъбите, взема голямото си черно кожено яке и слиза във фоайето да чака полицая, който трябва да му служи за свръзка с карабинерите. Сяда на един стар диван и се опитва да разбере нещо от актуалния брой на „Кориере дела сера“. Лоша идея. Единствените думи на италиански, които знае, са „кианти“, „куатро формаджи“ и няколко ругатни от „Семейство Сопрано“.
Елегантна жена с тъмносиньо сако и стигаща до коленете пола в същия цвят прекъсва престореното му четене.
– Signore Кари-кан-дис?
Той вдига очи.
– Ка-ра-кан-дес. Да, аз съм.
Тя е две-три години по-млада от него, има къса тъмна коса и наситеносини очи.
– Luogotenente2 Капелини. Карлота – представя се, като уверено му подава ръка.
Ник е изненадан. Дори засрамен, че по подразбиране е очаквал офицерът за свръзка да е мъж.
– Ник. Приятно ми е да се запознаем.
– Добре дошъл в Торино, Ник. – Тя усеща, че е очаквал мъж; повечето хора реагират като него. – Готов ли сте да тръгваме?
– Да.
Той сгъва вестника и го връща на изтърканата дървена масичка. Карлота тръгва напред.
– Първо ще минем през кабинета ми, там можем да поговорим поверително. След това ще ви заведа където искате да отидете. Моят capitano ми каза, че искате да проследим няколко номера. Имам хора, които ще ви помогнат.
– Музика за ушите ми.
Тя не разбира:
– Scusi3?
– Извинявайте, такъв е изразът. Много се радвам.
Улиците са широки и павирани, прорязани от жлебовете за трамвайните релси. Отгоре, на фона на мътносивото небе, се откроява черна паяжина от електрически жици. Докато вървят, Ник забелязва ръкохватка на пистолет под якето на Карлота.
– Винаги ли носите оръжие?
– Si4. Винаги. Войник съм, трябва да съм въоръжена. – Тя докосва пистолета. – Но освен това ми харесва. – Усмихва се. – Обичам да стрелям.
Той я поглежда закачливо:
– По какво? По предмети или по хора?