Тайната на Торинската плащаница
Шрифт:
– Не се е обаждала. Ако не дойде в понеделник, ще назнача друга на нейно място.
Харисън присвива очи.
– Мисля, че знам какво се е случило с нея.
– Какво? – пита той, макар да се съмнява, че знае.
Тя се колебае. Това, което ще каже, може да коства работното място на приятелката .
– Преди година Ким беше задържана за това, че се натискаше с един тип в колата. Нещата се объркаха и я обвиниха в проституция. Затвориха я за пет дни и я предупредиха, че ако я хванат пак, ще лежи повече.
–
– Да. Но беше грешка. Недоразумение. Обаче Ким има много обожатели и може пак да е станало недоразумение. Нали разбирате какво имам предвид?
– Мислиш, че са я арестували?
– Да. – Харисън се приближава до бюрото и си придава безпомощно изражение. – Господин Джеймс, бихте ли се обадили на ченгетата да попитате дали не е там? Аз звънях в нашия участък, но ми казаха да питам в Холенбек, а там ми отговориха, че не са я чували. Може би ще бъдат по-услужливи, ако се обадите вие.
Последните хора на света, на които Джей Джей би искал да звънне, са ченгетата.
– Остави на мен, Джени. Ще видя какво мога да направя.
74
ТОРИНО
Това, което безпокои Ник почти колкото изчезването на Роберто Кракси и жена му, е фактът, че Карлота и Фредо изобщо не изглеждат разтревожени. Полицаите в Италия очевидно играят по различни правила от тези в Щатите. Твърде спокойни и небрежни за неговите разбирания.
Ник едва се сдържа да не направи някакъв коментар, докато пътуват към банката на Кракси в югоизточния край на улица „По“, близо до огромния площад „Виторио Венето“. Макар че не е необичайно да сменят жилището си пет до десет пъти през живота си, хората рядко променят банковите си сметки повече от два-три пъти. Управителят би трябвало да знае новия адрес на клиента си.
Карлота седи на задната седалка до Ник и забелязва безпокойството му.
– Притеснява ли те нещо?
– Да, притеснява ме. Не намираш ли за странно, че никой от съседите не е видял семейство Кракси да напускат и че не са били достатъчно близки с никого, за да му оставят новия си адрес?
Тя свива рамене:
– Случва се. В жилищните блокове като този хората се нанасят, изнасят и не се срещат много помежду си. Аз живея в един подобен.
– Стълбището беше тясно – отбелязва той, като се заглежда навън през прозореца. – Няма как да изнесеш толкова мебели, без да вдигнеш шум, да остържеш някоя стена. Все ще привлечеш вниманието.
– Попита ли хазаина, signore Лоренте? Може би той знае кога са се изнесли?
– Питах го. Не знае. – Ник се обръща към нея. – Нещо не е наред и имам чувството, че понеже това е външно разследване, на теб и колегите ти карабинери не ви дреме особено.
– Scusi? – Тя се изчервява
– Хайде стига. Първо твоят приятел в църквата ни отрязва, после се оказва, че семейство Кракси са изчезнали и апартаментът им е прясно боядисан – единствен в кооперацията, – а ти не проявяваш никакъв интерес.
– Съжалявам, че изглежда така – сопва се обидено тя. – Тук си имаме и други разследвания, не само твоето. Стараем се да помогнем.
– Може би не се стараете достатъчно. Сигурен съм, че ако изпратите криминалистите си в онзи апартамент, няма да намерят дори отпечатък от Кракси и жена му.
– Хората са се преместили. – Карлота вдига изнервено ръце с южняшки темперамент. – Хазаинът каза, че са си платили наема, затова от наша гледна точка в Италия няма престъпление, което да разследваме.
– Може би за вас няма, но в моята страна имаме обезобразен женски труп, който е директно свързан с вашия изчезнал италианец.
– Не е изчезнал. Просто си е тръгнел. Преместил е жилище – сега вече очевидно е раздразнена.
– Стигнахме – обажда се отпред Фредо и спира алфата до тротоара.
– Благодаря – сопва се Ник, като отваря задната врата и слиза.
Карлота го изпреварва и влиза преди него в банката. Прережда опашката и показва служебната си карта на гишето. След броени минути се появява по-старши чиновник, пуска ги през врата с електронна ключалка и ги завежда в ъглов кабинет на горния етаж. Очевидно в целия свят големите началници си падат по ъглови офиси с прозорци и от двете страни и хубава гледка към съседните улици.
Фабрицио Гатусо става от бюрото си и се ръкува с Карлота. Прошареният петдесетгодишен мъж изглежда като типичен банков управител – със син костюм на фини райета, бяла риза и стегната синя вратовръзка.
– Покани те да влезеш – обяснява Карлота с тон, по който личи, че все още е ядосана на Ник след скарването в колата. – Не говори английски, но аз ще превеждам.
Ник сяда до нея на кафявия ъглов диван. Гатусо се настанява в квадратното кресло срещу тях, от другата страна на стъклена масичка, отрупана с листа и листовки. Подава една папка на Карлота, която я връчва на Ник, като обяснява:
– Това са копия от трансакциите на Кракси за цялото време, докато е бил клиент на банката. Също и на жена му.
– Бил? Говориш в минало време?
– Si. Закрили са сметките си преди месец.
Ник усеща как гневът му отново се надига. Губят ценно време.
– Добре, в коя банка са преместили парите си? – В тона му прозвучава ирония. – Обикновено, когато човек сменя банката си, старата и новата банка работят заедно по платежните нареждания, дълговете и други такива неща. Моля те, не ми казвай, че в Италия не се прави така или че ми трябва специално разрешение от президента, от Бог или кой знае от кого.