Тайната на Торинската плащаница
Шрифт:
– Si. Арестувахме партньора му, но Каракандес е избягал от къщата. Има кола, син фиат браво. Ще ти пратя номера на есемес. Не подценявай този американец. Не е глупав и има богат опит.
– Аз също.
– Тогава се погрижи да не останеш разочарован. Свърши си работата, и то бързо. Arrivederci4.
Монахът съжалява, че се наложи да излъже. Ще изпълни задачата, която му е поставила Карлота. Но преди това трябва да свърши нещо друго.
4
117
Ник се връща при колата и прави така, че служителят от куриерската фирма да види, че отива към терминала на летището. Знае, че италианската гранична полиция вече има описанието и номера на паспорта му и няма шанс да напусне Торино със самолет.
Пет минути по-късно спира на паркинга на евтин хотел близо до летището и плаща за двуседмичен престой за колата на Гория. Карабинерите ще я намерят. Може би до два часа. Това забавяне обаче му стига, затова не е проблем.
Хваща автобуса до терминала и тръгва по табелите към района за връщане на коли под наем. Влиза бързо в зоната за приемане, където клиентите са на ръба на нервна криза, защото персоналът се тутка, а те ще изпуснат полетите си. Ник наблюдава внимателно и скоро забелязва най-мудно работещата компания и дори успява да различи националността на шофьорите. Италианците влизат в паркинга със скорост, уверено криволичат между другите коли и подсвирват с клаксон на служителите да побързат. За разлика от тях повечето чужденци се приближават неуверено и гледат внимателно табелите с надежда да са уцелили правилното място и да не се налага да губят време с излишни обиколки из летището.
Ник отива на най-дългата опашка за връщане и почуква на стъклата на няколко шофьори. Попада на различни националности – французи, германци, италианци. Накрая намира това, което търси – американец с жена си и двете си деца в чисто нов микробус рено. Изважда полицейската си значка, показва я на плешивия мъж около петдесетте и повдига коженото си яке така, че децата отзад и майка им на предната дясна седалка да видят добре беретата.
– Господине, ако обичате, слезте от колата и ми покажете документите си.
– Разбира се, господин полицай.
Дисциплинираният гражданин слиза. Той е с около една глава по-нисък и десетина килограма по-тежък от действащия извън правомощията си полицай.
Ник внимателно преглежда документите на Джон Хенри Уоткинс, докато шофьорът чака послушно като добре дресирано куче господаря си.
– Господине, бихте ли дошли с мен при багажника.
Туристът тръгва послушно след него. Ник поставя пръст в едното си ухо, сякаш говори по радиостанция. Обръща се с гръб към шофьора, който вече започва да се притеснява. След малко бавно се завърта към него и съобщава лошата новина:
– Господин Уоткинс, аз съм част от международно антитерористично подразделение, работещо съвместно с карабинерите. Имаме информация, че на летището се подготвя атентат, и търсим кола, отговаряща по описание на тази,
– Моята ли?
– Да, господине, вашата. Опасявам се, че трябва да конфискуваме автомобила и да отведем вас и семейството ви за разпит.
– Ама аз трябва да я върна. Трябва да се прибираме, ще си изпуснем полета.
– Това не е мой проблем, господине. Сигурен съм, че италианската полиция ще прояви разбиране и ще реши бързо вашия случай. – Ник поставя ръка на челото си и оглежда дългата опашка от коли. – Макар че може да се наложи да почакате, докато дойде техен служител. Тук нещата вървят малко бавно.
Уоткинс изглежда покрусен. Вече предчувства какви проблеми ще има да усмири децата на това чуждестранно летище, да не говорим за вече изнервената му жена.
– Ох, стига, господин полицай. Не можем ли да се разберем? Ние сме американски граждани, трябва да се върна в Чикаго, да прибера семейството у дома и да отида на работа.
Ник се почесва по брадичката и се оглежда.
– Добре. Ето какво ще направим. Вече ви проверих и знам, че сте порядъчен семеен мъж, но въпреки това трябва да си свърша работата и да закарам този автомобил за оглед – дори да съм сигурен, че е чист. Формалности, знаете. Казвате, че полетът ви е скоро, така ли?
Уоткинс кимва.
– Не искам да си изпуснете самолета заради мен, господин Уоткинс. Мисля, че мога да ви помогна в тази ситуация. Гишето за връщане е точно след главния терминал, нали?
Уоткинс го поглежда обнадеждено.
– Ако ми дадете документите на колата, мога да закарам вас и семейството ви до терминала и след като проверим колата, да я върна във фирмата. Но трябва да ми обещаете, че ще си остане между нас. За такова нещо могат да ме уволнят.
– Напълно ви разбирам. Ако направим така, ще можем ли да се качим направо на самолета?
– Да, разбира се.
Изведнъж на мъжа му хрумва нещо:
– А какво ще стане с депозита?
Ник си придава замислено изражение:
– С карта ли платихте?
– Да.
– Ще се погрижа да оправят документите и да ви го върнат.
Уоткинс видимо си отдъхва:
– Чудесно.
Ник поглежда часовника си.
– Е, господин Уоткинс, да тръгваме тогава.
Джон Хенри Уоткинс се усмихва широко, протяга потната си ръка и благодарно дава ключовете на детектива.
118
Карлота Капелини се отдръпва от компютърния екран, който заема почти цялото бюро. Пред нея с всички шокиращи подробности е изложено творението на монаха. Тя сменя една след друга снимките, като оглежда – или се преструва, че оглежда – сцената с двойното убийство в дома на Марио Сакони. Този монах е истински звяр.
Една млада полицайка се приближава до бюрото .
– За вас е, госпожо лейтенант.
Подава лист хартия.
Капелини вижда, че очите на младата жена са втренчени в монитора, показващ близък план на прободната рана право в сърцето на Сакони. Лейтенантът затваря снимката с един клик на мишката.