Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

– На мен ли го казвате?

– Сега ще отидем в участъка. Трябват ми имена и номера: на сутеньора, на клиентите, гаджета, бивши гаджета, става ли?

Джени е твърде замаяна, за да направи друго, освен да кимне послушно.

Мици прекъсва за малко разпита, когато сервитьорката Сузи се приближава с изкуствената си усмивка и пакетирания десерт.

– Заповядайте. Сложих едно парче пай и едно брауни. Надявам се да ви хареса.

– На някого със сигурност. – Мици се изправя и подава бяла чинийка с парите

за храната и пет долара бакшиш. – Благодаря.

– За мен беше удоволствие.

Харисън става. Стомахът изкъркорва от шока, че след толкова време за първи път получава храна.

– Хей, онова ченге, което беше с нас, така ли ще остави апартамента ми? С разбита врата?

– Не се притеснявай. Ще изпратим някого да я поправи и ще ти дадем ключа в участъка. – Мици задържа вратата на ресторанта, за да мине по-младата жена. – Разбивали ли са вратата ти преди?

– Да. Два-три пъти. На повечето съседи се е случвало. Сигурно е някоя кучка от другите квартирантки.

Отиват до колата. Мици отключва с дистанционното и застава от шофьорската страна.

– Откраднаха ли ти нещо? – пита, като поглежда строго другата жена над покрива. – Откраднаха ли ти нещо наистина?

– Може би телефона. Не знам. Снощи доста се натрясках, може да съм го забравила или да съм го изпуснала някъде.

Мици сяда зад волана и изчаква Харисън да се качи и да си сложи колана.

– Телефонът на договор ли е, или предплатен?

– На договор. Взех го на промоция – така излиза по-евтино от еднодневките. Трябваше да го сменям. Мислех да си взема някой от ония аденоиди.

Мици се смее, докато пали колата:

– Андроид. Искаш да кажеш телефон с андроид. – Посочва носа си. – Аденоидните жлези се намират в задната част на носа, близо до гърлото.

– Мамка му! – засмива се Харисън. – От няколко месеца му викам „аденоид“.

⁵ Frankie & Benny’s – Английска верига за бързо хранене, в която се сервират специалитети от италианската и американска кухня – б. р.

126

ФРАНЦИЯ

Когато слиза от колата, Ник подушва солената вода и чува рева на средиземноморските вълни, които се разбиват на пяна в мрака от лявата му страна. Може би има някаква поличба в това, че разследването му започна сред дюните на Манхатън Бийч и може би ще завърши на пясъчните брегове на Лазурния бряг.

Във въздуха като че ли има някакво напрежение. Напрежение, което не е чувствал от деня, в който остави телефона в апартамента си и видя, че жена му и детето са излезли без него.

Усещане за смърт.

Той се приближава до убиеца на Тамара. Приближава се до силата, която без угризения

отнема невинни животи. От тази мисъл стомахът му се свива.

Едуар Брусар живее в голяма къща от началото на XX век. Сградата е добре осветена от жълтеникави лампи и се вижда ясно от историческата крайбрежна улица Променад дез англе. Разположена на ъглов парцел зад елегантна каменна ограда, тя е луксозен имот с дълги тесни прозорци и величествено двойно стълбище, чиито бели стъпала водят към грамадна махагонова входна врата.

Ник спира пред черна порта от ковано желязо. Натиска копчето върху месинговата пластина с името на собственика и зачаква.

От скрития високоговорител се чува френски глас – изискан и зрял глас на жена:

– Bonsoir. – Звучи повече като въпрос, отколкото като поздрав. – Qui est l`a?⁶

– Здравейте. Трябва да говоря с monsieur Брусар.

Тя отговаря на английски:

– Кой сте вие?

Над главата на Ник примигва лампичка. Той вижда, че е камера, свързана с домофона.

– Madame⁷, аз съм Ник Каракандес от полицейското управление на Лос Анджелис. – Изважда значката си и я показва към камерата. – Ето легитимацията ми. Ако искате, мога да ви дам телефона на началника ми в полицията.

Пращенето на микрофона спира и настъпва тишина. Ник оглежда улицата, докато чака. Слава богу, няма признаци, че го следят. Чува се електрическо бръмчене и портата се отваря. Той влиза и чува как двете крила спират и започват да се затварят зад него.

Когато стига основата на каменното стълбище, голямата входна врата се отваря и на прага се показва висок, достолепен мъж с прошарена коса и брада.

Това със сигурност е Едуар Брусар. Ник си позволява да се усмихне. Страхуваше се, че е закъснял. Почти се беше убедил, че ще намери още един накълцан труп, дори два.

– Monsieur⁸ Брусар?

– Oui⁹. Bonsoir. – Французинът бързо дръпва вратата зад себе си, опасявайки се, че жена му ще чуе нещо, което не трябва. – Какво искате?

Детективът пак показва значката си.

– Трябва да вляза и да поговорим. Мисля, че животът ви – и този на жена ви – е в опасност.

Брусар го поглежда скептично. Сигурно е чувал за крадци, които използват фалшиви полицейски карти, за да проникват в жилищата на богати хора. Ник прочита съмнението в очите му, затова добавя:

– Идвам от Торино. Марио Сакони беше убит. Мисля, че и двамата знаем причината.

Сянката на страха помрачава лицето на учения. Той отваря входната врата.