Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
По време на първата фаза Пауъл почти не използва снимките по делото, но по време на обедната почивка в знак на уважение изпрати младия си помощник Джъстин Морхаус при Харди, за да му съобщи, че следобедът смята да ги вкара в играта — за цветните от дома на семейство Уит щеше да дава показания специалист от криминологичния екип, а за черно-белите от моргата — доктор Страут.
Преживяването нямаше да е приятно, но пък от гледна точка на Пауъл беше нужно. Смяташе да докаже, че убийството е извършено хладнокръвно и преднамерено. Желаеше да подчертае каква ужасна смърт
Джъстин беше атлетичен младеж, който следваше Пауъл като сянка през цялото време, без да обели дума и вършеше досадната работа, както повечето млади юристи. Имаше свежо, открито лице. Докато предаваше на Харди посланието, умишлено се накланяше назад, за да избегне позата, която някои върли прокурори приемаха за свой символ.
— Дженифър ще понесе това много тежко — отбеляза Харди. — Не би ли могъл да го подшушнеш на Дийн?
— Кое? — учуди се Джъстин.
— Снимките на мъртвия си син.
Младият прокурор запристъпва от крак на крак, сякаш му се ходеше до тоалетната.
— Тогава не е трябвало да го убива — отвърна той. Каза го някак си неохотно, сякаш не желаеше да изглежда безсърдечен, но от друга страна пък и не можеше да не изрази искрените си убеждения. Харди възприе това като знак.
За много хора в залата — а Харди смяташе, че за повечето — Дженифър беше двоен убиец, непокаяла се грешница, която може да нанесе нов удар, ако бъде предизвикана. Дори и Джъстин Морхаус — иначе приятен младеж — не изпитваше никакви угризения, че могат да я изпратят в газовата камера. Дори — макар че едва ли би го признал — нямаше нищо против да я погледа как се мъчи преди това, па било и само заради снимките.
Харди се опасяваше, че Джъстин би могъл много точно да отразява настроенията на съдебните заседатели и ако наистина беше така, Дженифър бе обречена. Защото, ако въпреки кръстосания му разпит, Морхаус бе останал с такива убеждения, можеше и да не си прави труд да го провежда.
Веднага след като залата беше призована към тишина след обедната почивка, Харди се изправи и поиска разрешение от Вилърс да се приближи до нея.
— Ваша светлост — каза той след това, — на днешното заседание господин Пауъл възнамерява да разпита свидетели във връзка със снимките по делото. Като вземем предвид емоционалното състояние на клиентката ми и възможната реакция, която вероятно снимките ще предизвикат у нея, моля да позволите тя да не присъства в залата, докато траят разпитите.
Вилърс смъкна полукръглите си очила малко надолу и го изгледа над тях.
— Господин Харди, в нашата страна подсъдимите нямат право да напускат залата, когато им скимне. Ще присъства.
Законът наистина беше такъв, но стриктното му спазване в случай като този намирисваше на изтънчена жестокост. Но нямаше аргументи.
— Тя може да припадне, ваша светлост. Преживяването ще е много тежко за нея.
Но реалността надмина и най-лошите му очаквания — някакъв емоционален изблик, дори гневен, би придал на Дженифър човешки облик в очите на съдебните заседатели. Вместо това тя изпадна в нещо като вцепенение и през цялото време, докато показваха на съдебните заседатели и на нея как е изглеждал
Половината от съдебните заседатели се просълзиха, а на някои направо им прилоша. Дженифър стоеше с каменно лице, уловила ръката на адвоката си, втренчена право напред.
Като безчувствена жена.
*
Макар и да не можеше да стои на краката си от умора, след заседанието Харди се отби в болницата. Над съдебната палата все още грееше слабото слънце, но само след пет минути навлезе в гъста мъгла и се наложи да кара бавно. Мъглата в Сан Франциско, помисли си Харди, не е като другаде. Пристига на огромни облаци откъм океана и поглъща всичко със скорост една пресечка за минута. Температурите паднаха с пет градуса след около километър разстояние, чистачките на колите работеха, вятърът бръснеше. Хората изведнъж решаваха да скочат от моста „Голдън Гейт“.
Мина покрай „Шамрок“ и се замисли дали да не се отбие, за да изпие едно, но си спомни, че предния ден го бе направил и от това животът му не бе станал по-добър.
Пред стаята на Нанси Дистефано нямаше охрана. Беше време за свиждане и Харди успя да влезе направо.
Майката на Дженифър седеше в леглото със затворени очи. Носът й беше превързан, цялото й лице бе отекло и насинено.
Харди се прокашля и тя се раздвижи.
— Лошият вятър духа — обади се Нанси.
— Да.
Тя се надигна и се обърна към него. Болеше я, защото направи гримаса.
— Казах на Фил, че ще се явя в съда и че си идвал.
Харди кимна.
— Да, предположих го.
— Как е той?
— Състоянието му е критично. — Беше се отбил при сестрата на входа и тя му каза.
Нанси въздъхна — облекчение? Разочарование? Но дъхът й изведнъж секна — изглежда имаше счупени ребра.
— Не помня. Какво съм направила?
— Някой се е опитвал да ви нарани и си е получил заслуженото.
— Не знам… страх ме е.
— От него ли?
— От това, което направих. Какво ще стане сега?
— Полицаите идваха ли?
Тя кимна. И най-малкото движение й причиняваше болка.
— Да. Разказах им какво стана. Но след това какво?
— Какво имате предвид?
Тя се засмя сухо и извика от болка.
— Боли, когато се смееш. Искам да кажа, след като наръгаш мъжа си с нож. След като бракът ти свърши. Не знам какво ще правя сега. Какво ще стане.
Харди не можеше да й отговори и смяташе, че е най-добре сама да реши. Според него беше поставила добро начало.
— Какво казаха полицаите? — попита той. — Ще ви обвинят ли?
— Не. Поне засега. — Тя погледна надолу към краката си. — Според тях, Фил е щял да ме убие. Според мен, той просто не си даваше сметка… — Млъкна. — Не, няма да постъпя така и този път. Стига. Той знаеше какво прави. Помолих го да престане, но не ме послуша…
— Това ли казахте на полицаите?
— Това е, което се случи. — Вдигна очи към него и попита: — Кога искате да свидетелствам?
— Кога ще ви изпишат от болницата?