Тринадесетият съдебен заседател
Шрифт:
Тя стана и се упъти към залата, на около пет крачки пред мъжете. Пауъл изчака малко, докато Харди се изравни с него и му прошепна:
— Желая ти успех.
Беше щастливо усмихнат.
*
Харди излезе от съдебната зала с наведена глава и увиснали рамене. Не виждаше нищо. Цялата постройка се бе срутила. Не само бе провалил клиентката си, беше ликвидирал и репутацията си, като не бе оценил правилно най-прецизния съдия, пред който би могъл да се яви. Играта определено беше честна.
С периферното си зрение
На Харди му беше дошло до гуша от Пауъл и изведнъж силно му се прииска да се прибере на спокойствие в кабинета си, но ненадейно на пътя му се изпречи Уолтър Теръл. Любителят на теориите. Не би могъл да го упрекне — самият той бе попаднал в същия капан. Ако е възможно нещо да се е случило, това не означава, че наистина се е случило. Или, най-малкото, че може да се докаже, че се е случило. Работата му беше тъкмо да доказва, а не да тъне в догадки. Беше допуснал да му се изплъзне очевидното.
— Изпратиха ме да те повикам — каза той тайнствено. — Един човек горе иска да те види.
Харди спря. Нямаше ли най-после да престанат? Дженифър? Какво ли й бе хрумнало сега? После се зачуди откъде накъде Теръл идва да го повика.
— На седми ли? — попита.
— На четвърти. — Отдел „Убийства“. — Разпитваме майката на госпожа Уит. Мъжът й умря преди два часа. Иска адвокат и Ейб Глицки й обеща да те открием.
Нанси беше отишла в полицията, без да я викат. Лейтенант Франк Батист от отдел „Убийства“, Глицки и Шон Маниън бяха на линия. Не смятаха да връчат на госпожа Дистефано официално обвинение за смъртта на съпруга й, макар че нямаше спор кой я е причинил. Имаха нужда само от писмените й показания, за да уредят формалностите.
Нанси седеше на тапициран с изкуствена кожа стол в една от стаите за разпит. Както бе облечена, с превръзката на носа и синините по лицето, би могла да мине за трийсет и петгодишна, точно както дъщеря й би могла да мине за двайсетгодишна.
Харди кимна сдържано на насъбралите се хора, заяви, че трябва да поговори с нея насаме пет минути, влезе и затвори вратата.
Нанси го посрещна с усмивка. Дишаше учестено, стори му се пребледняла.
— Добре ли сте? Трябваше ли да излезете от болницата?
Тя кимна.
— Изписаха ме тази сутрин. Чувствам се малко слаба, това е всичко. Може би тук ще се съвзема. Така или иначе, надявам се да видя Дженифър.
— Вероятно ще успеем да го уредим по-късно. Какво точно искат от вас полицаите?
— Не знам. Инспекторът… когото видях в болницата, Маниън, ако не се лъжа… първо ми каза, че нямало да ме обвинят официално, но после, когато Фил… — Тя въздъхна и продължи: — Когато Фил умря, по-младият дойде при мен и ме попита дали ще им сътруднича.
— Дали ще сътрудничите? Това ли ви попита?
Имаше нещо нередно. Независимо дали ще я обвиняват или не, нямаше никакъв смисъл да я държат тук толкова дълго в това състояние. Чудеше
— Разговаряхте ли вече с тях? — попита Харди.
Но преди Нанси да успее да отговори, пред вратата се чу отчетлив шум. Станаха и Харди отвори. Бе дошъл самият Кристофър Лок, следван от Дийн Пауъл и половината телевизионни камери на Америка.
Нещата започваха да се проясняват.
Харди не удостои Лок даже и с поглед — отношенията помежду им бяха изяснени още преди година. Излезе във фоайето, заобиколи Лок и застана пред Пауъл.
— Дийн, знаеш ли, че това е възмутително? Да не казвам, че е обидно.
Теръл се отдели от глутницата и обясни на Пауъл:
— Нанси Дистефано поиска адвокат.
_Откъде накъде Теръл трябваше да му обяснява?!_
— Нямам представа за какво говориш — отговори Пауъл на Харди.
— Ще ти обясня за какво говоря. — Пространството продължаваше да се изпълва с помъкнали снимачна техника човешки същества. — Говоря за този цирк с медиите. Говоря за трагедията на тази жена — посочи я с палец, както беше застанала пред вратата, — за която искаш съдебните заседатели на дъщеря й да прочетат утре, докато си пият кафето и която искаш да използваш, за да се покажеш по телевизията поне още веднъж преди изборите.
— Това е нелепо!
— Не мисля. Мисля, че нарочно си изпратил Теръл да слухти край болницата и ако умре бащата на Дженифър, да покажеш майка й, убийцата по телевизията на целия свят. Каквато майката, такава и дъщерята, нали?
Франк Батист беше свястно ченге и макар в стаята да имаше по-големи от него в йерархията, си даваше сметка, че той отговаря за това помещение. Пристъпи към журналистите и извика:
— Моля да напуснете. Зад онази врата. — Разпери ръце и започна да ги изтласква. — Ето там, отзад, Благодаря ви. — Когато всички напуснаха, той затвори вратата и се усмихна. — Сигурен съм, че ще изчакат.
Лок реши да се намеси.
— Решението дали да се връчи обвинение или не взема прокуратурата, а не полицията.
Маниън, независимо от присъствието на главния прокурор, не смяташе да се предава, след като поставяха под въпрос професионализма му.
— Вижте какво, описал съм всичко с най-големи подробности. Ако смятате, че не е било самоотбрана, можете да ми вземете значката.
— Не съм казал, че не е. — Лок, както винаги, изчакваше, за да види накъде ще задуха вятърът. — Казах само, че решавам аз.
Харди не можеше да оспори това, но не то бе главното.
— Защо тогава Дийн е тук, Крис? Искаш ли да ми обясниш?
Лок се зачерви, но се съвзе бързо.
— Дийн Пауъл е мой помощник и има пълното право да е тук.
Батист отново взе думата:
— Няма спор, господин Лок. Значи сте решили да арестуваме тази жена, така ли? Да я качим ли горе, за да уредим формалностите?
Харди не познаваше Батист много добре, но реши, че е достоен за възхищение. В тона му нямаше никаква ирония или подигравка. Беше изключително коректен. Чисто и просто попита главния прокурор дали да предприеме следващата административна стъпка или не.