Зелено дайкири
Шрифт:
Пинчър се намръщи, но помощниците му — две прокурорки и детектив Делвин Фарнсуърт — се ухилиха.
— Мразя този филм — отвърна Пинчър. — Лошите побеждават. „Китайски квартал“. Големи простотии.
— Какво си ни приготвил, Рей? — на Стив не му плащаха достатъчно, за да слуша филмовите рецензии на Пинчър.
— Ще стигнем и до това — отвърна Пинчър.
Виктория и Стив седяха от едната страна на дълга правоъгълна маса в конферентната зала на Пинчър. От прозореца се разкриваше прекрасна гледка, ако обичаш петнайсетметрови бетонни виадукти,
Пинчър носеше черен костюм с жилетка, лавандулова риза, лавандулова вратовръзка и лавандулова кърпичка в джоба си. Беше прекалил с лавандулата според Стив.
— Обикновено Соломон е забележителен противник — каза Пинчър, обръщайки се към детектива. — Заслужава порицание, но е забележителен. Напоследък обаче играта нещо не му върви.
— Затова ли бихме целия път дотук? — попита Стив.
— Може би защото настоящото дело не е от неговата лига — продължи злобно Пинчър.
Ето пак, помисли си Стив. Защо излагането на доказателства се беше превърнало в съперничество още преди да е започнало?
Седнал до Пинчър, Фарнсуърт почеса мустаците си с кокалче. Двете прокурорки Глория Мендес и Миранда Купър си водеха бележки или си драскаха — Стив не можеше да каже кое от двете правеха. Той знаеше, че двете жени са компетентни, но доста плашливи в съда. Нито една от двете нямаше да направи почтено предложение за споразумение от страх шефът да не им се скара. Като повечето млади прокурори си бяха продали душата на дявола. Ако успееха да се оправят с егоцентричния си шеф в продължение на няколко години, да се смеят на шегите му, да му напомнят колко е велик, Пинчър щеше да им павира пътя към някоя баровска фирма в центъра с дебели и меки килими.
Стив не беше способен на подобни компромиси. Спомни си, че беше още на осем или девет, когато баща му започна да го нарича „Олаф“, но така и не му каза защо. Години по-късно в часа по английска литература в гимназията Стив прочете поемата на Е. Е. Къмингс „Ще възпея Олаф възрадван и голям“. И ето го и него, в ямбичен стих: „Има лайна, знам, които няма да изям.“
От това щеше да излезе хубав закон, реши той, нищо че Олаф отправяше предизвикателните думи, докато му тъпчеха в гъза нажежени байонети.
— Соломон напълно се е заблудил по отношение на клиентката си — продължи Пинчър. — Като нефелен бейзболист, който пропуска топката. Нали така, Левако?
— Хайде да говорим по същество — каза Стив, не беше в настроение за простотиите на Пинчър.
— Според мен е прекалено заангажиран със собственото си дърлене в детския съд.
„Кучият му син! Дразни ме за Боби.“
— Защо не се придържаме към делото? — каза Виктория.
— Как е племенникът ти, Соломон? — попита Пинчър, без да й обърне внимание.
Стив нямаше да се хване на въдицата.
— Боби е добре. Благодаря ти, че попита.
— Детето е малко ку-ку. Но като познава фамилното дърво на Соломон, какво друго да очаква човек?
Стив усети как една ръка се вкопчва в ръкава му.
Стив усети как го облива гореща вълна, сякаш току-що е отворил вратата на фурната. Опита се да запази гласа си спокоен.
— За разлика от блюдолизците около теб, аз няма нужда да се преструвам, че си умен, забавен и приличаш на човек. Така че стига глупости, покажи ни с какво разполагаш.
Пинчър се направи, че не го чува. Или че не му пука.
— Майката на момчето, която се пада сестра на Соломон, вършела сексуслуги в замяна на наркотични средства. Как му викат на това, Дел?
— Кокаинова курва — отвърна Фарнсуърт.
— Точно така — съгласи се Пинчър. — Толкова изпаднала блудница, че се отнасяла с детето си по-лошо, отколкото със свиня. О, колко страдат горките дечица!
Стив усети капчици пот да избиват по челото му. Почуди се още колко ще издържи, преди да прескочи конферентната маса и да хване Пинчър за гушата. Колко време щеше да има, преди Фарнсуърт да го цапне с дръжката на пистолета?
— Корупция и поквара царят в семейството на Соломон — продължи да бръщолеви Пинчър. — Винаги съм смятал съдебната зала за свято място, но бащата на Соломон стана търговец в храма.
Стив си представи следната картина: хваща Рей Пинчър и го изхвърля през прозореца, като гледа как тялото му се пръсва като диня на плочките в двора девет етажа по-долу.
— А що се отнася до малкия неврастеник — продължи Пинчър. — Държавата ще го прати в някоя лудница…
— Има лайна знам… — гласът на Стив прозвуча като шепот.
— … да му завират игли в мозъка и да разберат какво го е преебало, гените на Соломоновия род или кокаиновата курва.
— … които няма да изям!
Стив се хвърли през масата и изведнъж усети нещо странно. Също като животно в ласото на каубой, рязко спря на място. За част от секундата му се стори, че все едно виси във въздуха, после се стовари обратно на стола си. Той удивено погледна надолу и видя, че ръката на Виктория се е вкопчила в колана му и от стискане кокалчетата й са побелели. Играеше тенис от четиригодишна и можеше да счупи орех в юмрука си.
— Ще ме пуснеш ли? — попита той.
— Още не.
— Исках само да си опъна краката.
— Опъни ги още веднъж, Соломон, и ще ти съдера панталоните.
— Обещания, обещания.
Тя се разсмя. И той се разсмя. Адреналинът спадна, пулсът се забави, той се отпусна. Тя пусна колана му и Стив кръстоса пръсти зад главата си и се облегна назад.
— Рей, ти си най-големият и най-страшният лъв в джунглата, така че не е нужно да препикаваш цялата стая, за да си маркираш територия. Не знам какво си намислил днес, но съм убеден, че рано или късно все ще си размърдаш задника и ще ни го кажеш. Дотогава смятам да си подремна. Виктория, събуди ме, когато свърши.