Зелено дайкири

Ливайн Пол

Щеше да заверява сделките с недвижими имоти на Брус, това щеше да прави.

Имаха толкова много работа и толкова малко време, за да я свършат, че нямаше да се видят цял ден. Стив щеше да разпита бракоразводния адвокат на Барксдейл, а Виктория щеше да навре в лицето на Катрина мръсното бельо, което Пинчър душеше.

— Благодаря ти, че се включи в делото за Боби.

— Вече десет пъти ми благодари.

— Не знам какво щях да правя без теб.

— Единайсет.

Утринта беше студена и мразовита, заливът

гладък и спокоен. Един норвежки круизър излизаше от канал „Гъвърмънт“ вляво, а над кърмата му се виеше семейство чайки. Когато колите им преминаха покрай Папагалската джунгла, Стив промърмори:

— Съжалявам, че се държах като кретен в началото.

— Сети се за господин Ръфълс, нали? Но нека ти напомня, че така и не плати за химическото чистене.

Сградата на „Маями Хералд“ се извисяваше пред тях. Стив щеше да се отклони от моста на това място и да се спусне по Бискейн Булевард до Флаглър Стрийт, убийствена улица с адвокатски кантори. Виктория щеше да свърне на юг по магистралата до Дикси Хайуей, после да мине по Лежен до Олд Кътлър Роуд и да стигне до дома на Катрина на брега на океана.

— Благодарение на теб може би имаме шанс да спечелим делото за Боби.

— Дванайсет заседатели.

— Наистина разчитам на теб за стратегия. Нямам никаква представа как да дискредитираме Равкдрайв, още по-малко как да се оправя с Тигпен.

— Ще го измислим заедно.

Точно това искаше да чуе.

— Какво знаеш за проекта за аутизъм на Равкдрайв? — Гласът й заглъхваше по телефона.

— Не много — каза Стив. — Каза ми за някаква поведенческа и медикаментозна терапия. Мегавитамини и магнезий, нещо от тоя сорт.

— В съдебния си доклад го нарича „пилотен проект“.

— Е, и?

— Снощи го търсих във всички медицински бази данни, които успях да открия. Нямаше много освен някакви предварителни проучвания, които бяха доста неясни.

Наближавайки Бисентениъл Парк, той загуби колата й от поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Забеляза ли болниците в чужбина в автобиографията на Равкдрайв?

— Спомням си нещо за Аржентина.

— Болница „Педро Мало“ в Аржентина, „Кутволджи Ути“ в Будапеща. Държавна университетска болница в България.

— Значи обича да пътува.

— Пуснах и болниците в търсачката. Помежду им има нещо общо. Фармацевтични компании изпитват нови лекарства и в трите.

— Какво лошо има в това? — попита той.

— Вероятно нищо. Равкдрайв се занимава с изследвания и тестване на лекарства, така че пътуванията в чужбина са напълно обясними. Просто контролът там е много по-занижен.

— От министерството не ти надничат през рамото.

— Точно така.

— Мислиш, че в „Рокланд“ има нещо гнило?

— Няма как да се докаже. Ако имахме време и пари, можехме да наемем експерт, който да провери регистрите им.

— Мога да накарам Кадилак Джонсън.

—

Мислиш, че можеш да подкупиш Равкдрайв със сандвичи с пушено свинско филе?

— Кадилак има и други умения.

— Освен ако не е ендокринолог, не знам как може да ни помогне.

— Имай ми доверие. Ще мина през „Суит Патейтоу Пай“ не връщане.

— За какво?

— За свински ребърца.

— Спрях да ям месо.

— Лъжците се пържат във вечен огън.

— Добре. Половин порция с много сос. Но ако кажеш на Брус, ще трябва да ти причиня болка.

— Наша тайна.

— Какво ще накараш Кадилак да направи?

— Нещо не те чувам добре — каза той, макар че я чуваше чудесно.

— Уговорихме се нещо, нали помниш? Играем по правилата.

— Не те чувам — каза той и затвори.

Обмисляше една идея, за която не му трябваше ендокринолог. А някой с човешки умения и известна доза кураж. Способността да отключва ключалки можеше също да е от полза.

Стив знаеше, че Кадилак беше свирил на китара по места, където изпълнителите понякога получаваха нож в корема вместо пари. Беше продавал енциклопедии по къщите. Беше раздавал карти за „Блек Джек“ на един кораб казино. Идеален беше за тази работа.

Ако планът на Стив успееше, можеше да го сподели с Виктория, когато влезеха в съда. Ако се провалеше, той щеше да поеме удара, а не тя.

Петнайсет минути по-късно Стив седеше върху скъп тапициран стол и се опитваше да не разлее кубинското си кафе. Беше в кантората на „Блущейн, Домингес, Грийнбърг и Васкес“. Правната фирма на покойния Чарлс Барксдейл. От петдесет и третия етаж на небостъргач на самия бряг на Флагър Стрий и Бискайн Булевард Стив можеше да види всичко чак до Бимини.

Освен ако някой мишелов не му препречеше гледката.

Което и стана.

Стив отмести поглед от червеноглавия мишелов с извит клюн към плешивия адвокат с очила половинки.

Мишеловът си седеше върху парапета на прозореца, покрит целия с курешки, адвокатът — на ъгъла на бюро от тиково дърво, покрито с папки.

— Чарли Барксдейл беше истински романтик — каза Сам Грийнбърг, адвокатът.

— Кряс! — изпищя мишеловът.

— В какъв смисъл романтик? — попита Стив.

— Горкият кучи син наистина вярваше в любовта.

Грийнбърг беше шеф на отдел „Семейно право“ във фирмата си — евфемизъм за безмилостни разводи и жестоки войни за настойничество. Гонеше петдесетте, блед, с наднормено тегло, консервативно облечен в сив костюм като банкер. Стив реши, че изглежда като някой, който изпраща сметки за две хиляди и петстотин часа годишно за по петстотин долара на час. Уморен, но заможен.

— Значи Чарли е обичал Катрина? — попита Стив.

— Луд беше по нея — отвърна Грийнбърг.

Мишеловът си държеше човката затворена.