Приключенията на Незнайко
Шрифт:
Момиченцето с панделката и момиченцето с малките плитчици вече наливаха чай. Момиченцето с къдриците, вадеше от бюфета ябълков мармалад.
Синеочка запозна Незнайко със своите приятелки. Момиченцето с плитчиците се казваше Катеричка, момиченцето с панделката — Зайка, а момиченцето с къдриците — Палавка. Незнайко искаше по-скоро да седне до масата, но в това време вратата се отвори и в стаята влязоха още четири момиченца. Синеочка почна да запознава Незнайко с тях:
— А това са нашите съседки: Вранка, Еличка, Маргаритка и Дебеланка.
Момиченцата обкръжиха Незнайко.
—
— Да, с балон — важно отговори Незнайко, поглеждайки към масата.
— Сигурно е страшно да се хвърчи с балон? — каза пълничката Дебеланка.
— Ужасно страшно!… Искам да кажа, ни най-малко! — сепна се навреме Незнайко.
— Какъв сте смел! За нищо на света не бих се качила на балон — добави Еличка.
— Откъде идвате? — попита Маргаритка.
— От Града на цветята.
— Къде се намира този град?
— Там — махна неопределено с ръка Незнайко. — На Краставичката река.
— Никога не съм чувала за такава река — възкликна Вранка. — Сигурно е далеко.
— Много далеко — потвърди Незнайко.
— Хайде сядайте на масата, че ще изстине чаят — покани гостите Синеочка.
Незнайко не чака дълго да го молят. Той мигновено седна на масата и почна да си тъпче устата с банички, кравайчета, мармалад и сладко. Момиченцата почти нищо не ядяха, тъй като много им се искаше да разпитат Незнайко за балона. Най-после Палавка не издържа и попита:
— Кажете, моля ви се, кой измисли това, да летите с балон?
— Аз — отвърна Незнайко, като движеше с всички сили челюстите си, за да може по-бърже да сдъвче парчето баница.
— Какво приказвате! Нима вие? — чуха се възгласи от всички страни.
— Честна дума, аз. Да не мръдна от мястото си, ако лъжа! — закле се Незнайко и едва не се задави с баницата.
— Колко интересно! Разкажете ни, моля ви се, за това — помоли Дебеланка.
— Е, какво има тук за разказване… — разпери ръце Незнайко. — Нашите момчета отдавна ме молеха да измисля нещо. „Измисли нещо, братче, та измисли!“ Аз им казвам: „Омръзнало ми е вече, братчета да измислям. Измислете си вие сами!“ Те казват: „Къде можем ние? Ние сме, глупави, а ти си умен. Какво ти струва? Измисли!“ „Е, бива — казвам. — Какво да ви правя! Ще измисля!“ И почнах да мисля.
Незнайко със замислен вид задъвка баницата. Момиченцата нетърпеливо го поглеждаха. Най-после Катеричка се осмели да прекъсне продължителното мълчание и като видя, че Незнайко посегна за ново парче баница, му напомни:
— Спряхме дотам, че сте почнали да мислите.
— Да! — възкликна, като че ли събуден от сън Незнайко и удари с парчето баница по масата. — Мислих аз три дни и три нощи и какво мислите? Все пак измислих! „Слушайте, братчета — казвам им, — ще имате балон.“ И направихме балон. За мене
Незнайко отново се залови за баницата.
— Но как направихте балона? — попита Синеочка.
— О, това беше трудна работа! Всички наши момчета работеха денонощно. Кой маже с гума, кой работи с помпата, а пък аз само се разхождам и подсвирквам… искам да кажа, не подсвирквам, а показвам на всеки какво трябва да прави. Без мене никой нищо не може да разбере. На всекиго трябва да обясниш, на всекиго да покажеш. Работата е извънредно отговорна, защото балонът може да се спука всяка минута. Имам си двама помощници, Винтчо и Болтчо — златни ръце имат. Всичко могат да направят, но главата им слабо работи. Всичко трябва да им се обяснява и показва. И аз им обясних как трябва да направят котела. И се почна работа: котелът ври, водата кипи, парата свири, ужасно нещо!
Момиченцата със затаен дъх слушаха Незнайко.
— А после? Какво стана после? — завикаха всички, щом Незнайко спря да говори.
— Най-сетне настъпи денят на отлитането — продължи Незнайко. — Събраха се хиляди дребосъчета. Едни казват, че балонът ще хвръкне, други — че няма да хвръкне. Почна се бой. Тези, които казват, че балонът ще хвръкне, бият онези, които казват, че няма да хвръкне, а тези, които казват, че няма да хвръкне, бият онези, които казват, че ще хвръкне. Или не… струва ми се, беше наопаки: тези, които казват, че няма да хвръкне, бият онези, които казват, че ще хвръкне… Или не, наопаки… С една дума, не можеш разбра кой кого бие. Всички се бият помежду си.
— Е, добре — каза Синеочка. — Вие разказвайте не за боя, а за балона.
— Дадено — съгласи се Незнайко. — Те значи се посбиха, а ние влязохме в коша и аз произнесох реч, значи летим, братчета, прощавайте! И хвръкнахме нагоре. Като стигнахме догоре, гледаме — земята долу не е по-голяма от ей тази баница.
— Не може да бъде! — ахнаха момиченцата.
— Да не мръдна от мястото си, ако лъжа! — закле се Незнайко.
— Ама не го прекъсвайте — с досада каза Синеочка. — Не му пречете. Няма да вземе да лъже, я!
— Наистина, не ми пречете да лъжа… тоест, пфу! Не ми пречете да разказвам истината — каза Незнайко.
— Разказвайте, разказвайте! — извикаха всички в един глас.
— И така — продължи Незнайко. — Летим значи нагоре. Изведнъж — трас! Не можем да летим по-нагоре. Гледаме — ударили сме се в един облак. Какво да правим? Взехме брадвата и пробихме в облака дупка. Пак полетяхме нагоре. Гледаме — летим надолу с главата: небето отдолу, а земята отгоре.