Тайната на Торинската плащаница
Шрифт:
На лицето на Ди Роси се изписва удивление и разочарование.
– Това са четиринайсет важни момента от историята на християнството, които обикновено се изобразяват с картини, статуи или стъклописи. Те показват различни етапи от пътя на Христос от мястото на осъждането му на смърт до момента на свалянето му от кръста на хълма Голгота и погребването му в гробницата на Йосиф Ариматейски. Сцената със судариума – кърпата, с която е избърсал потта си – е шеста в поредицата.
Карлота добавя още малко информация:
– Както с образа от Едеса, много хора вярват,
Уредникът поглежда часовника си.
– Знам, signore, че сигурно имате много въпроси – и много съмнения, – но за съжаление, закъснявам и трябва да вървя.
– Много ви благодаря за помощта – отговаря Ник, съзнавайки, че италианецът иска да го разкара. – Само още нещо, преди да тръгнете. – Той кимва към стъклото и покрития с платно ковчег. – Бих искал да видя плащаницата, истинския покров.
– Съжалявам, но е невъзможно. Свещената плащаница е заключена и запечатана в метално-стъклена капсула. Не бих могъл да я отворя, дори да исках.
– Както е запечатана, така може да се разпечата. Много искам да я отворите.
– Не се съмнявам, че искате, но няма как да стане. Само Светият отец може да заповяда излагане на плащаницата на показ.
– Искате да кажете, че само папата може да счупи печатите и да отвори капсулата?
– Не – отвръща Ди Роси, като се опитва да не издава гнева си. – Светият отец не е пазител на ключовете. Не съм казвал такова нещо. Но свещената плащаница може да бъде изложена на показ само по негова заповед.
Ник поглежда Карлота:
– Това очевидно не е вярно. Сигурен съм, че карабинерите могат да поискат оглед на плащаницата. Не е ли така?
– Не – отговаря тя, очевидно смутена от искането му. – И със сигурност аз не мога да поискам такова нещо. Заповедта може да дойде само от нашия generale.
Ник няма нужда от повече обяснения, за да се досети, че това би било обречена кауза. Той отново се обръща към уредника:
– Добре, ако ключовете не са при папата, кой ги съхранява?
– Не мога да ви кажа.
– Не можете или не искате?
– Signore! Сигурността е изключително важна за нас. Аз съм пряко подчинен на архиепископа, а той изпълнява заповедите на самия папа.
– Значи трябва да говоря с архиепископа.
– Негово Преосвещенство не е в Торино в момента – процежда през зъби Ди Роси. – Ще предам молбата ви в секретариата.
– Тогава искам да говоря с него по телефона. Днес. Сега, ако е възможно.
Очите на църковния служител стават студени като на статуите наоколо.
– Съжалявам, но повече няма какво да ви кажа. Опитах се да бъда полезен. Дайте си данните на лейтенанта. Ще предам молбата ви на Негово Преосвещенство.
Ди Роси се завърта гневно и се отдалечава, оставяйки Ник втренчен в бронираното стъкло, разделящо го от една от най-големите загадки на съвремието и вероятно от разкриването на убийството, което разследва.
67
В столицата на провинция Пиемонте има около осемнайсет километра колонади и безистени, приютяващи
Когато човекът допива еспресото си в кафенето, посещавано повече от местни, отколкото от туристи, монахът разбира, че мишената му ще допусне първата си грешка.
Отива до тоалетната.
Ефрем може да го убие там. Ще бъде малко мръсничко, но е възможно. Той напипва кутийката в джоба си и си представя как стяга тънката тел около гърлото на жертвата. Твърде рисковано. Твърде нагло. Твърде показно.
Той се отказва. Търпението е добродетел. Трябва да изчака.
След няколко минути мъжът се връща. Монахът седи на чаша кафе под колонадата точно отсреща и се преструва, че говори по телефона. Жертвата се движи внимателно, сякаш усеща, че го наблюдават, сякаш знае, че това е моментът, в който, ако някой го следи, трябва да се раздвижи, да тръгне след него. Ефрем е впечатлен от предпазливостта му, от увереността, от непринудения и спокоен начин, по който мъжът върви и се оглежда, без да издава някакво усилие, как обхожда с поглед околността на триста и шейсет градуса, без да прави впечатление. Не издава припряност или нервност. Очевидно е достоен противник.
Монахът постоянно променя дистанцията – ту се приближава така, че почти се допира до жертвата, ту се отдалечава, докато тя се превърне в точка пред него. Сменя черната плетена шапка със зелена с козирка, обръща светлия си анорак с черната подплата навън, после го сваля, навива ръкавите на тъмния си пуловер и върви гологлав.
В течение на един час Ефрем се преобразява в поне четирима различни мъже, всеки с различна походка и поведение. Ту е турист, ту бизнесмен, ту тръгнал на пазар гражданин, ту закъсняващ за среща любовник. Всякакъв друг, но не и този, който е в действителност.
Опитен убиец, който дебне жертвата си.
68
ПЛОЩАД „КАСТЕЛО”, ТОРИНО
Ник и Карлота сядат в задната част на ресторант „Барати и Милано“ с лице към постлания с мрамор проход на безистен със скъпи магазини. Тя му подава менюто над масата, украсена със свежи цветя и застлана с наситено оранжева памучна покривка.
– Ди Роси само изпълнява заповеди – обяснява италианката. – Най-добре да помните, че католическата църква действа по собствени закони.
Ник взема менюто, но оглежда кристалния полилей над главата си, дървената ламперия на стените, мраморния под.
– Не е така. Нищо на света не се подчинява единствено на своите правила. Този тип няма да каже нищо на епископа, нали? За него тази среща не се е състояла. Прав ли съм?
– Архиепископ – поправя го Карлота. – Да, може би. Но защо толкова настояваш да видиш плащаницата?
– Много е просто. Това идва с опита. Когато си работил в полицията достатъчно дълго, започваш да усещаш, когато някой се опитва да те баламосва. Защото да разследваш престъпление, означава да откриеш това, което хората не искат да ти покажат. И когато някой се опитва да ми хвърля прах в очите като твоя поп, веднага разбирам, че крие нещо.