Тайната на Торинската плащаница
Шрифт:
Картър най-сетне успява да види пациента.
– Боже мили, какво се е случило с него?
Бърг поклаща глава:
– Изчакайте отвън, детективе.
Картър е като вцепенен. Мъжът на леглото е целият в рани. Гърдите му приличат на лъскава каша от съсирена кръв. Рани във формата на кръстове покриват цялото му тяло, главата, лицето, клепачите, бузите – дори носа. Картър не може да повярва на очите си. Този откачен копелдак е отрязал дори зърната на гърдите и меката част на ушите си.
140
ФРАНЦИЯ
Пет
– Това е Малатаверн. Ще спрем за кратка почивка в Монтелимар.
– Колко километра сме минали?
– Повече от триста и петдесет.
– Какво е това? Половината път?
– Малко повече, но се движим по-бавно, отколкото очаквах. Ремонтите около Екс ан Прованс много ни забавиха.
Урсула се размърдва. Показва лицето си иззад облегалката на кожената седалка, в която се е свила.
– Стигнахме ли?
– Не, мила. Отиваме в Монтелимар. Ще спрем за обяд.
– О, добре.
Ник понечва да възрази. Предпочита да ползват тоалетната в някоя бензиностанция и да продължат.
– Знам един отличен ресторант. – Едуар пуска едната си ръка от кормилото и погалва пръстите на жена си. – До Palais des Bonbons et du Nougat15. Вече десет години имат звезда от „Мишлен“16.
Ник се възпротивява:
– Нямаме време за губене. Трябва да стигнем час по-скоро до Женева и до летището.
– Глупости – небрежно отговаря Едуар. – Трябва да хапнем.
– И да пийнем – добавя Урсула сънено. – Неделният обяд не е обяд без една-две чаши вино.
15 „Дворец на бонбоните и нугата“ (фр.) – музей на сладкарското изкуство и известната нуга халва в Монтелимар, Франция. – б. р.
16 Кулинарният гид „Мишлен“ е смятан за най-авторитетното издание в индустрията. Ежегодният пътеводител подбира най-добрите заведения в света, като оценява най-изключителните по специална система и им присъжда от една до три звезди. – б. р.
142
ФРАНЦИЯ
Монахът излиза от магистралата след беемвето.
За момент се замисля дали наблизо няма летище, дали стачката, за която му каза Карлота, не е свършила вече и те не са наели частен самолет. Така би ги изпуснал. Страховете му се разсейват, когато беемвето излиза на Рут дьо Марсей и завива по табелите за центъра на Монтелимар.
След петнайсет минути през нивите на Югоизточна Франция двете коли попадат в бетонните прегръдки на големия град. Лимузината на Брусар плавно навлиза в едно кръгово движение и излиза на първото разклонение по улица „Сен Гоше“. Уличката е тясна, с магазинчета за сувенири и къщи със затворени кепенци, между които едва има място да мине автомобил.
Ефрем е по-близо, отколкото му се иска – само на три коли зад беемвето. Автомобилите спират, за да пропуснат един разносвач, който прекарва количка, натоварена с бутилирана вода, от единия тротоар на другия.
За изненада на Ефрем, лимузината спира пред ресторант с червени навеси отпред, като задръства пътя. Едуар Брусар слиза, заобикаля и отваря вратата на жена си. Тя му подава ръка и също слиза. Брусар затваря вратата, после двамата влизат в ресторанта, като оставят беемвето. Двамата шофьори пред монаха надуват недоволно клаксони. Вратата на ресторанта се отваря. Един келнер с черна униформа изтичва до беемвето и сяда зад волана. Почти в същия момент задната врата се отваря и от колата слиза висок тъмнокос мъж с черно кожено яке и дънки.
Каракандес.
Полицаят оглежда улицата, докато се разкършва след дългото пътуване. Монахът иска да го види добре, да прецени ръста, теглото, походката и държането му – иска да открие видимите слабости на своя противник. Нo е достатъчно опитен, че да не позволи да го забележат. Затова поглежда радиото и започва да върти копчето, сякаш сменя станциите. През отворения прозорец чува как другите шофьори ругаят богаташа и жена му, оставили на келнера да паркира колата им. Повечето ливанци говорят добре френски и монахът воин не прави изключение. Той чува бръмчене от форсиране и поглежда навън.
Каракандес е изчезнал. Един кратък миг – само за толкова успя да види човека, когото вероятно ще трябва да убие.
143
ЛОС АНДЖЕЛИС
Докато Тайлър Картър крачи нервно напред-назад, вратата на килията се отваря и доктор Дженкинс излиза със загрижено изражение.
– Можете да влезете, но се дръжте внимателно с него – предупреждава той, като дръпва тежката метална врата зад себе си.
– Ще има ли нужда от операция?
– Не. Не ме притесняват физическите рани, заших ги добре. Тревожи ме душевното му състояние.
Картър кимва:
– Каза ли ви някакви данни за себе си? Име, адрес?
– Попитах го, но говореше някакви безсмислици. Изобщо не ме слушаше. Постоянно молеше Бог да му прости. – Дженкинс се опитва да си спомни някои от думите. – „Боже мой, разкайвам се и скърбя“, нещо от този род.
– Това е католическата молитва „Деяние на разкаянието“.
– Католик ли сте?
– От такова семейство съм. Спомням си я от детството, докторе.
Лекарят тръгва, но Картър го спира:
– Искате ли да присъствате на разпита? За мен няма да е проблем. В момента той е тук по свое собствено желание и може да си тръгне когато поиска.
Дженкинс поклаща глава:
– Вие си вършете вашата работа, аз ще си върша моята. Ще отида да се измия и да взема едно кафе. Ще се върна след половин час да го видя.
– Добре.
– А и като се има предвид на какво се е направил, най-добре е да се отнасяте с него като към човек в риск. – Лекарят кимва към гишето за регистрация. – Вече казах на сержанта. Този тип е самоубиец в режим на изчакване.