Тайната на Торинската плащаница
Шрифт:
– Така ли? – Гласът не издава никаква емоция.
– В стара църква в източния край на града. Две деца го открили. Закараха го в патологията. – Той отмества очи към герба на карабинерите, закачен на стената зад бюрото му. – В корема му имало забучен метален шиш и вратът му бил счупен. – Обръща се отново към Капелини. – Този човек, каквото и да мислим за него, беше един от най-храбрите и надеждни войници на Италия.
Тя присвива очи:
– Si, capitano. Разбирам. Какво
– Нямаме новини. – Фуско започва да крачи напред-назад. – Кажи на Фабио Гория новината за Кракси. Да видим дали най-после ще се разприказва.
Тя кимва.
– Полицаите, които правят оглед на църквата, казаха, че един от саркофазите вътре бил отворен, а тленните останки – извадени. Дрехите на Кракси били покрити с пръст и мухъл, идентични с тези от саркофага. Някой го е държал затворен вътре. После го е пуснал, за да го убие.
Карлота не казва нищо.
– Лейтенант, има ли в това разследване нещо, което не знам? Нещо, което трябва да ми кажеш?
– Не, господин капитан.
Фуско не е убеден, че това е истината.
– Преди известно време ми поиска хора, защото подозираше Кракси в международна фалшификация – продаване на секретна информация, вероятно свързана с ДНК проби, взети от Торинската плащаница, но сега имаме едно убийство в Америка и три тук, в Италия. – Той заобикаля бюрото и се надвесва над нея. – Карлота, оценявам, че искаш да защитиш репутацията на карабинерите – точно затова дадох разрешение за това разследване, но няма да допусна да криеш от мен информация, която може да предотврати нови убийства.
Тя свива невинно рамене:
– Капитане, знам само това, което вече ви казах. Зад дейността на Кракси може да се крие още много, но досега разследването не се е натъкнало на нищо извън връзката му с Марио Сакони.
Той я поглежда изпитателно. Капелини е от най-енергичните му служители. Една от малкото жени с чин лейтенант при карабинерите и с обещаващи перспективи пред себе си. Трябва да се довери.
– Някакви новини за американския детектив?
Тя поклаща глава:
– Още не. Но ще се появи.
– Главният комисар е говорил с неговия началник в Америка за намесата му на мястото на убийството и знаеш ли какво му отговорил той?
Карлота запазва мълчание.
– Казал, че Каракандес сигурно е имал основателна причина да го направи! Бил отличен детектив, един от най-способните. – Фуско изпитателно накланя глава на една страна. – Защо го е направил, Карлота? Защо един от най-способните детективи в Лос Анджелис ще краде улики от местопрестъпление в Торино? Дали защото не е имал доверие на местния полицaй, с когото е работил?
– Надявам се, че не, господин капитан.
– И аз се надявам. И аз. – Фуско дава знак, че е свободна. – Връщай се да работиш и не спирай, докато не ми донесеш
138
ФРАНЦИЯ
Монахът вижда луксозната черна лимузина пред себе си. Кара на пет коли зад нея. Това е оптималното разстояние за следене. По този начин ще види навреме, ако преследваният излезе от магистралата.
Следва големия автомобил вече два часа, още откакто тръгна от хотел „Шератон“. Едуар Брусар е перфектният шофьор за проследяване. Кара с постоянна скорост – 90 км/ч, като от време на време вдига на 100, когато изпреварва.
Ефрем си представя как са седнали. Госпожа Брусар сигурно е на предната седалка, а американецът – отзад, нащрек и изнервен, както би бил всеки полицай на негово място. Най-вероятно е въоръжен. С малък пистолет. Подарък от италианския частен детектив. Американците обичат оръжията. Несъмнено умее да го използва.
Мисълта за оръжието отказва монаха от идеята да им направи засада по пътя. Сигурен е, че може да убие ченгето – при това лесно, но ученият и жената могат да избягат, а на обществено място има риск да настане бъркотия.
Не, ще бъде търпелив. Рано или късно ще спрат. Ще трябва да починат. Ще допуснат грешка. Хора като тях винаги допускат грешки.
139
ПОЛИЦЕЙСКИЯТ УЧАСТЪК НА 77-А УЛИЦА, ЛОС АНДЖЕЛИС
– Къде е?
Хищническият поглед на Тайлър Картър издава безпокойството му.
Дежурният на пропуска поглежда неодобрително детектива, който явно е забравил добрите обноски.
– Добро утро и на вас, полицай. Как сте? Отдавна не сме се виждали.
– Не ми се отваряй, Джим. Знаеш колко искам този тип.
– В единична килия е долу в ареста. Ще те заведа. – Джими Бърг вдига вратичката, разделяща бюрото му от помещението, където полицаите регистрират арестантите. – В момента доктор Дженкинс е при него.
– Джим, казах, че не искам никой да влиза при него.
– Знам, гениални ми приятелю, но аз ще съм този, който ще остане без пенсия, ако някой умре тук, а повярвай ми, тази откачалка имаше нужда от лекар.
– Защо?
– Ще видиш.
Двамата отиват до килията, в която е арестантът. Джим отключва и се отдръпва. По лицето му се разлива широка усмивка, когато Картър нахлува покрай него.
Карл Дженкинс, дежурният полицейски лекар, стои наведен над мъжа, проснат на ниското легло.
– Аз съм детектив Картър, аз съм главният разследващ детектив.
– Не се съмнявам в това – измърморва възрастният медик, като вдига една хирургическа игла. – Но ако нямате диплома по медицина или хоби да бродирате, ви съветвам да излезете и да изчакате, докато си свърша работата.