Тайната на Торинската плащаница

Крайстър Сам

Ник вдига глава. Не към Едуар. Вече му е ясно кой взема важните решения в семейство Брусар.

– Madame, трябва да се махнем от тук – веднага.

– Тогава тръгваме. – Урсула Брусар отваря вратата на кабинета. – Животът ни е във ваши ръце, Monsieur.

129

Едуар Брусар натиска копчето на ключодържателя си и автоматичната желязна порта в задната част на имението се отваря. Той изкарва почти безшумно черното Бе Ем Ве 7 на страничната уличка.

Ник

седи отзад, приведен и с готов за стрелба пистолет. Докато минават по крайбрежната улица, Урсула провежда няколко разговора от телефона в колата. Пенливите морски вълни се разбиват с грохот от лявата им страна. Отдясно един до друг са наредени лъскави хотели. Ник оглежда другите автомобили от всички страни, като използва централното и страничните огледала.

– За колко време ще стигнем? – пита той.

– Десет минути – отговаря Урсула, като се навежда между двете предни седалки.

– Не гледайте към мен – сопва се Ник. – Обърнете се напред. Трябва да изглежда така, сякаш сте само двамата със съпруга ви.

– Pardon¹¹ – казва тя, стресната от грубия му тон.

На Ник не му пука. Човекът, който отвлече Роберто Кракси – бивш служител в спецчастите – едва ли ще се затрудни със семейна двойка от средната класа и един уморен американски полицай.

Автомобилът влиза в задръстване, причинено от голям камион, заседнал в двете платна. Навсякъде около тях колите маневрират, за да заобиколят, и свирят с клаксони.

Ник застава нащрек. Задръстването е много неподходящо място за тях. Тук са като мишени на стрелбище. Колата отпред спира и Едуар се принуждава да направи същото. В огледалото Ник вижда приближаващ се отзад мотор, който заобикаля спрелите коли, търси пролуки. Мотоциклетистът носи черни кожени дрехи и каска, закриваща цялата глава. Ник ляга на задната седалка, опира се във вратата и хваща пистолета с две ръце.

Мотоциклетът криволичи между колите. Изравнява се с шофьорската врата на задния автомобил. Ник насочва беретата към главата на мотоциклетиста. Стъклата на беемвето са затъмнени и той приема, че другият мъж не го вижда. Мотоциклетът се придвижва бавно напред. Двигателят изревава. Ник притиска пръст в спусъка. Мотоциклетът се изравнява с Урсула Брусар.

Ник се измества и се прицелва над рамото . Няма смисъл да се цели в защитената от кевларената каска глава – трябва да е или във врата, или в тялото. Внезапно моторът изревава. Завива рязко надясно. Ник се обръща наляво. Завърта ръцете си. Мотоциклетът се отдалечава. Изчезва от поглед. Остава само шумът. Гърлено избумтяване от бензина и внезапното избълване на отработени газове.

Човекът просто е бил любопитен. Искал е да надникне вътре – да види кой се вози в тази кола за над сто хиляди евро, каквато малцина могат да си позволят. Ник си отдъхва, когато излизат от задръстването и вижда табели за летището на Ница.

¹¹ Извинете (фр.) – б. пр.

130

Мобилният телефон, оставен на дясната седалка, иззвънява.

Монахът вдига.

– Да.

– Къде си? – пита сопнато Карлота Капелини.

– Пред вилата. Лампите светят. И виждам колата, с която е дошъл американецът.

– Не са там. И американеца го няма.

– Какво искаш да кажеш? – пита той, като оглежда имението отвън.

– Това, което казах. Комуникационният ни екип засече телефона на Едуар Брусар по сателитната система. Движи се на запад със скорост петдесет километра в час. Предполагам, че е с колата си и отива към летището.

Той запалва двигателя.

– Още ли следите сигнала?

– Si. – Тя поглежда мигащата оранжева точка на монитора. – Тръгвай, аз ще те насочвам.

Той освобождава ръчната спирачка и потегля по крайбрежната улица.

– Спря ли пратката на американеца?

Монахът се опасява точно от този въпрос.

– Закъснях. Беше заминала.

– Как така закъсня?

Той решава да не обяснява защо се е забавил. Не можеше да остави Кракси да умре от бавна смърт в саркофага, нито да поеме риска мъжът да избяга. Капелини е бясна:

– Ами ако някой от куриерската служба те разпознае и даде описанието ти на някой друг?

– Няма.

– Защо си толкова сигурен?

– Сигурен съм. От тях остана само пепел. Пепелта не може да говори.

131

Едуар Брусар дава ключовете на колата си на пиколото пред хотел „Шератон“ точно срещу летището.

Тъй като вече е твърде късно да вземат самолет, Ник и семейство Брусар решават да преспят и да вземат първия възможен полет на сутринта. Урсула ще отиде при една приятелка в Швейцария – висш дипломат с двайсет и четири часова охрана. Ник и Едуар ще летят до Париж и оттам ще направят връзка за Лос Анджелис, където французинът ще даде пълни показания в полицията. Или поне това е планът, който Ник е начертал, за да запази всички в безопасност и сам да се измъкне от разследването.

Те вземат ключовете и се качват в две свързани помежду си стаи на третия етаж с малките, набързо събрани чанти. Ник заключва вратата на Урсула с веригата и за всеки случай подпира дръжката със стол. Двамата с Едуар отиват в другата стая и американецът залоства вратата по същия начин.

Едуар отваря минибара.

– Имам нужда да пийна нещо. А вие?

Ник също. Иска да изгълта няколко студени бири, а после чаша „Джак Даниелс“, но потиска желанието си и отговаря сдържано:

– Само чаша вода, ако може.

– Както искате.

Едуар взема две миниатюрни шишенца бренди и подхвърля пластмасова бутилка минерална вода на Ник.

– Мисля, че знам нещо за убиеца на Марио – казва след малко. – Знам откъде е дошъл.

Ник бързо изгубва интерес към водата. Ученият изсипва брендито в една чаша и продължава:

– Вашата писателка, Madame Джейкъбс, Роберто ме срещна с нея в Италия. Събрахме се, след като проверих резултатите от ДНК тестовете. Тя се тревожеше за точността на изследванията, извършени с толкова стари проби.