Забранената египтология (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)
Шрифт:
От пети до трети век пр. Хр. в Александрия се намирало също и написаното от индийския историк Каутиля тритомно политическо и научно произведение «Артхашастра» («Arthusastra»). В своето произведение историкът разказва за механични уреди за счукване на ориз или пък за каруца, която се движела толкова бързо без помощта на коне, че камъните хвърчели под колелата й. Освен това Каутилия описва един автоматичен пожарогасителен уред и една врата, която при натиск с ръка потъвала в земята. В книгата си «Automata» Хирон от Александрия също споменава възможността за ранните заместители на роботите. Банабхата, един славен писател от седми век пр. Хр., дори още по-подробно информира за механичните кукли, подводни часовници, уреди за регулиране на водните потоци и водни вентили, както и изкуственото създаване на облаци и дъги. Накрая и в индуистката книга «Артхашастра» има и указания за дестилиране на живак за научни цели и за употребата на различни пулверизирани
Затова нека никой не се учудва, че съществуват и произлизащи от Александрия писания на гръцки учени, които съответно вече били информирани от древноегипетските жреци за производството на радий и уранова руда. Преди 2000 години не само се знаело за свойствата на атома, но дори се експериментирало и с «невидими лъчи». За съжаление цялото придобито дотогава знание е било унищожено от бунтовете и опожаряванията през 4. век поръчани от християните. Това, което все пак останало, три века по-късно било изравнено със земята от завоевателния поход на Омар халиф. Халифът вероятно е казал:
«Ако тези книги изцяло съвпадат с Корана, тогава само той е достатъчен; ако това не е така, то тогава книгите са пагубни. Затова нека бъдат изгорени«.
Но книги не са унищожавани единствено по време на военни походи. Много са били унищожени именно от прекалено усърдните християни от ранните векове, често по изричната заповед на епископите със страстта и аргументите, напомнящи много тези на Омар халиф.
Въпреки, че както изглежда, ние сме успели да надминем знанията на Античността, в историческите ни знания все още продължават да зеят незапълнени празноти. Още в Античността се е знаело, че светът е много древен, и хората се опитвали да надникнат в дълбокия мрак на миналото. Тогава впрочем съществувала и тритомната «История на света» на вавилонския жрец Бересос, който калкулирал разглеждания в първи том период от сътворението до потопа на 432 000 години!
Колко погрешни, са подобни твърдения?
Глава 5
Седемте мъдреци
Археологията, предимно нейният праисторически изследователски дял, е духовното дете на развития 19. век. Естествено за това в тези прастари постановки на въпросите вибрира духа на онова време. Не без основание някои съществени изследователски методи произхождат именно от бащата на еволюционната теория Чарлз Дарвин. Но и Карл Маркс и Фридрих Енгелс поставиха науката в определени релси, които днес продължават да съществуват. Ала именно еволюционните представи на пионерите на днешната наука се подлъгват в това да равнополагат еволюцията с техническото развитие — с което се противоречи не само на Античността, но се изкривява и прогресивния начин на мислене от античните времена. Така съвременната наука на 21. век, както и преди, е белязана от еволюционните идеи за прогреса. Но първите изследвания започват много по-рано, отколкото днес се приема. Защото първият доказан археолог на световната история е някой си цар Набунаид (556–539 г. пр. Хр.) от Месопотамия. Дълго преди да възникне днешната археология той накарал да бъдат разкопани намиращите се близо до Вавилон руини от храмове и светилища и отново да бъде построен големия зикурат в Ур, който около 2050 г. пр. Хр. веднъж вече е бил строен за лунния Бог Нана. В основата на тази постройка интересуващия се от археология цар завещава за поколенията ролков печат с надписи, които разказват за делата му.
Днес напротив археолозите рядко могат да представят нещо повече от колекция културно-исторически факти за Боговете на далечното минало. Ето например за историческите взаимовръзки относно Седемте мъдреци, които след едно природно бедствие се появяват като Вестители на културата, не съществува никаква научна литература. При това по целия свят съществуват легенди и предания по същество с толкова подобно съдържание, че човек едва ли може да се съмнява в общия им произход. Най-драматична между тях е легендата за потопа, според която един или няколко Богове решават да унищожат една съществувала преди края на последната ледникова епоха цивилизация заради нейната поквара. В първата книга от Стария завет Мойсей ни е завещал една от историите за случилото се. Както и при други предания, всеки път има избраник (в случая мъж;), двойка или няколко души, които трябва да оцелеят и биват предупредени за предстоящата катастрофа. Така междувременно изтекоха 250 години, откакто беше представена първата научна теория за катастрофалния потоп, предаден в Библията. В тази връзка църквата и науката рядко могат да постигнат съгласие. Ако обаче се освободим от митичната украса, така смятат съвременните изследователи на Библията, би останало едно историческо произведение, което предлага обяснение за развитието на човешкото минало. Но историята за праотеца Ной — който полага основите на едно по-добро човечество, побеждавайки потопа — не може да бъде датирана
Всъщност какъв е пътят на историята за потопа?
Британският археолог сър Остин Лейърд (1817–1879) и асистентът му Хармузд Расан през 1849 г. откриват няколко покрити с тухли могили в Куюндшик (Ниневия), които ги подтикнали към нови разкопки. През септември на същата година двамата най-накрая били възнаградени и при разчистването на останките от замъка на асирийския цар Санхериб (704–681 г. пр. Хр.) откриват около 25 000 глинени плочки, изписани с клинописи. Те произхождали от библиотеката на внука на Санхериб — цар Ашурбанипал (668–626 г. пр. Хр.). Глинените плочки съдържали духовно-научни трудове по философия, астрономия и математика. Произведенията ясно свидетелствали за културното, научното и политическото ниво на жителите на Месопотамия. В тях имало и редица предшественици на кралете, които управлявали страната «преди» и такива, които управлявали «след» едно голямо потопно бедствие. Освен това глинените плочки съдържали и най-голямото литературно произведение на Месопотамия: епоса за Гилгамеш.
Това е легендата за прекрасния и ужасния Гилгамеш, шумерският герой, който бил две трети Бог и една трета човек и претендирал за безсмъртието на Боговете.
Германският асиролог професор Теодоре Квасман от университета в Кьолн успя едва през май 1998 г. да намери първите редове на това литературно произведение. Той ги откри в мазето на британския музей в Лондон. На глинената плочка с големина едва 2x3 сантиметра се чете:
«Гилгамеш, който всичко виждаше, създателят на държавата, който всичко знаеше и беше мъдър«.
Всички изпълнени с т. нар. клинописи глинени плочки до днес биха събирали прахта в музеите по цял свят, ако персийският цар Дарий Велики (521–485 г. пр. Хр.) не беше заповядал неговите текстове да бъдат издялани в камък на три езика: на персийски, на еламски и на вавилонски. Благодарение на този факт ученият Георг Фридрих Гротенфелд (1775–1853) успя през 1802 г. да открие ключа за разшифроването на клинописите. Текстът за епоса на Гилгамеш бил гравиран във вид на стихотворение върху дванадесет глинени плочки и успял да надживее времето, единствено, защото новодошлите завоеватели на Месопотамия не сметнали клинописа за писменост.
Четиристишията, 200 на брой, съдържат поразителни прилики с Библията, само дето са написани няколко хилядолетия преди нея. Археолозите, направили тази находка, за съжаление не осъзнали сензацията, която се криела в нея, и я опаковали no-скоро зле, отколкото добре, за да могат текстовете да бъдат транспортирани с кораб до Великобритания за превод. Ето защо поради некомпетентното отношение много от плочките били повредени и вече не могат да се разчетат. Единствено благодарение на работата на Джордж Смит (1840–1876), един дотогава неизвестен млад служител на британския музей в Лондон, малко по малко станало ясно историческото значение на тези древни предания. Този мъж бил един от аутсайдерите в областта на археологията, който вечер в своята стаичка с несравнима страст се посвещавал на изследването на първата публикация по асирология. На 26 години той пише няколко кратки студии за тогава все още съмнителния характер на клинописите. Тези статии дори предизвикали вниманието на научния свят, но понеже Смит бил самоук, се опитвали постоянно да го игнорират.
По това време обаче никой от т. нар. научен свят не знаел, че вече имало вавилонско-асирийска литература, която при всички случаи заслужавала да бъде наредена до великите постижения на по-късните литератори. Това обаче не била причината, поради която Смит се увлякъл той се впечатлявал от самото съдържание на това повествувание. Със започването на превода през 1872 г. работата вече не го оставила на мира. Младият Смит тъкмо бил стигнал до мястото, когато Гилгамеш със своя приятел Енкиду успешно победили огнения бик Хумбада в кедровата гора на днешен Ливан: при триумфалното си завръщане Богинята Ищар видяла Гилгамеш облечен с празничните си дрехи, накичен с венеца на победителя, и се влюбила в него. Той напротив не желаел да знае нищо за своята обожателка и я оскърбил като проститутка, защото тя вече имала много любовни връзки зад гърба си. След това унижение Ищар се върнала разярена на небето и се оплакала на Великата Богиня. После поискала от баща си AN.U смъртта на Гилгамещ. В отговор AN.U създал един нов «Небесен бик» на земята, когото сто воини не можели да укротят. Но Гилгамеш издържал и това изпитание и отново победил с помощта на приятеля си Енкиду.