Зелено дайкири

Ливайн Пол

Беше слънчево и ветровито, температурите спадаха, когато Стив, облечен с памучна фланелка и шорти, излезе за сутрешния си крос. Мина по обичайния си маршрут през Саут Гроув, по подвижния мост Гейбълс Уотъруей през кръговото. Боби караше колелото си на десет метра пред него. Подкупен с обещанието за шейк от папая, той беше навлякъл яке върху фланелката на „Марлинс“.

Стив очакваше с нетърпение да стигне до пешеходната зона, това тихо място, където тялото му се движеше на автопилот, а умът си почиваше. Понякога, когато изключеше, в главата му се пръкваха идеи — нови рецепти за сандвичи и съдебни

стратегии — и той се втурваше към къщи да си ги запише. Но днес имаше само въпроси.

Какво бе искал да каже Чарли? „И сега жената е довършена“.

Интуицията му подсказваше, че това е ключът към делото.

Имаше въпроси и по делото на Боби.

„Как да дискредитираме Равкдрайв и Тигпен?“

„Кой е тайнственият свидетел? И как, по дяволите, да спечелим?“

Въпроси и около Виктория.

„Ако се бяхме срещнали преди да тръгне с Бигбай, щяха ли нещата да се развият по друг начин?“

Само въпроси и никакви отговори.

Прекосявайки половината от пътя, Стив се съсредоточи върху формата си. Ръцете отпуснати, главата неподвижна. Нямаше голямо движение, само няколко брокери на недвижимо имущество развеждаха клиенти из домовете по крайбрежието. Видя Боби на половин пресечка разстояние да прави осмици с колелото си, след това отново подкара нормално.

Стив извика:

— Ей, хлапе, почакай ме!

Момчето се извърна, после се набра на педалите, отдалечавайки се от него към Лежен Съркъл.

„Откъде се пръкна такъв бунтар?“

Изправен прав на педалите, Боби зави надясно на кръговото и изчезна от погледа му.

— По дяволите! — Стив ускори крачка.

Понякога си мислеше, че прекалява с грижите. Когато се сетеше за собственото си детство, се уверяваше, че е така.

Беше малко по-голям от Боби, когато минаваше с колелото от Маями Бийч по подвижния мост „Джулия Тътъл“, колите фучаха около него, чуваха се клаксони. Търсеше с кого да поиграе бейзбол в парка близо до Либърти Сити. Обикновено беше единственото бяло дете, но не помнеше някой някога да го е тормозил. Не и докато не започна да залага по пет долара, че може да надбяга всеки.

Винаги. Около базите, по фал линията, от базата до центъра на полето. Смееха му се, кльощаво еврейче от Саут Бийч, което се мислеше за един от тях. Но той спечели шест пъти подред, прибра парите, метна се на колелото и се понесе, а след него се втурнаха двама от загубилите с бейзболни бухалки.

Стив прекоси моста над канала, зави по Еджуотър и се насочи към залива.

Боби никакъв не се виждаше.

Вероятно беше завил по Дъглас Роуд, най-прекия път до вкъщи, реши Стив. Нямаше място за тревога, нали така? Въпреки това ускори ход.

Еджуотър беше спокоен в събота сутринта. Нямаше коли, нито пешеходци, само хорово изпълнение от ято щъркели. Зави наляво по Дъглас и се затича нагоре по лекия наклон, това си беше хълм според стандартите на Маями.

Пак никакъв Боби.

Опита се да сметне колко далече можеше да стигне момчето, като въртеше педалите с тези негови крака, тънки и дълги като на щъркел. Отговорът не му хареса.

Боби трябваше да е тук. Трябваше да се вижда.

Точно пресичаше Батреса Роуд, когато го видя. Червеното колело на Боби лежеше захвърлено на една страна, предното му колело се подаваше от една азалия.

— Боби, Боби, къде си?

Единственият звук беше граченето на невидима птица.

— Боби! Излез, не се крий!

Помъчи се да запази

самообладание. Момчето можеше да е отишло до бента Батърсий. Може би хвърляше камъни в гладката вода на залива. Или на скалите при океана, каза си Стив. Нямаше къде другаде да е.

Прекосил половината улица, Стив виждаше пътя чак до залива.

— Боби!

Никакъв отговор.

Той се обърна и се върна обратно на Дъглас, побягна на север. Движението на коли беше спряно в района на Инграхам, артфестивал в Гроув задръстваше движението по целия път до Олд Кътър Роуд. Той набра скорост, тичаше по тротоара под сянката на палмите и се вглеждаше във всяка спряла кола, покрай която минаваше. Семейства в седани, тийнейджъри в джипове, красавци в кабриолети. Надуваха клаксони, шофьорите се показваха през прозорците, някой изпсува.

Стив дишаше тежко, но се насили да запази спокойствие. Знаеше, че ако се напрегне, ще изчерпи енергията си. Трябваше бързо да вземе решение. Дъглас Роуд се разделяше на две. Надясно се тръгваше по голямата магистрала, която водеше към центъра и имаше още по-големи задръствания. Ако продължиш направо, излизаш на южната магистрала. Ако Боби беше отвлечен, колата щеше да се движи по южната магистрала. Стигнеше ли до нея, можеше да избяга по I–95 и да стигне до Гейбълс или да тръгне на юг към Кендал. Можеше да иде където пожелае.

„Ако колата стигне до южната магистрала, с Боби е свършено.“

Стив тичаше с всички сили. Беше на Да Гармо, когато усети свистенето на гуми. Пред него една от колите се отдели от колоната. Не беше кола.

Калнозелен пикап с огромни гуми.

Той зави по горната пресечка, направи ляв завой и тръгна по Лийфи Уей. Стив беше прекалено далече, за да види кай кара пикапа.

Джанис ли беше?

Или главорезите на Цинкавич?

Или някой извратен педофил?

Нямаше начин да види дали Боби е вътре. Но има неща, които човек усеща. Той усещаше присъствието на Боби. Сърцето му заби лудо, не от тичането, а от страха, който кипеше във вените му.

Стив тръгна към Лийфи Уей, беше на една пресечка. Странен избор, ако искаха да минат напряко. Улицата свършваше на три пресечки от кръстовището.

Изчисли, че разполага най-много с една минута преди пикапът да направи обратен завой в края на улицата и да се върне обратно към кръстовището. Чуваше единствено ударите на сърцето си и ударите на подметките по паважа. За пръв път усети, че го болят краката.

Представи си Боби в парка, как хвърля топка. Движенията му бяха некоординирани, но момчето обичаше да играе. Преструваха се, че Боби е питчър на „Марлинс“, Стив приклякваше като кетчър и викаше: „Страйк три! Боби Соломон, сензацията от Маями, побеждава Бари Бондс и слага край на заплахата от «Джайънтс»“.

Това, че някой можеше да нарани момчето му, изпълваше Стив с дива ярост.

Кранчетата се отвориха, адреналинът плъзна и Стив полетя. Спрелите коли покрай него му изглеждаха размазани, лицата на мотористите бяха просто петна без черти. Той стъпи на капака на едно синьо беемве и скочи от другата страна, шофьорът се разкрещя, докато Стив пресичаше Дъглас и завиваше по Лийфи Уей.

Естествено, калнозеленият пикап с мрежа против калинки се връщаше обратно и идваше право към него. Сега видя, че има подсилена метална броня, прикачена с кука, която му стигаше до кръста. Вътре можеше да има трима или триста души, Стив не можеше да види през матираните стъкла.