Зелено дайкири
Шрифт:
Той се затича право срещу пикапа. Беше игра на нерви. Куката беше първото нещо, което щеше да го удари, да разпори стомаха му и да излезе откъм гърба. Стив имаше няколко секунди, за да си представи снимките от аутопсията.
Продължи да тича, пикапът се приближаваше.
Наду клаксон, дълго и продължително.
Имаше пет секунди да отскочи встрани в някоя от лехите с цветя.
Изведнъж пикапът спря рязко, гумите изсвириха. Успя да закове на три метра от него. Завъртя се към бордюра и навлезе в двора на измазаната с хоросан едноетажна къща,
Стив хукна след него.
От съседния двор някой извика:
— Ей, кретен!
Пикапът разора двора от задната страна на къщата. Разора тревата, разруши каменното езерце и прегази цветята, посадени в автомобилни гуми. Възрастният човек по халат, който поливаше градината, отскочи встрани и извика нещо.
Търсейки как да пресече пътя му, Стив мина през съседния двор и хукна към следващата пресечка Ел Прадо. Беше сигурен, че пикапът ще завие надясно и ще се насочи към Лежен, за да избегне задръстванията. Мина напряко, за да го пресрещне.
„Завий надясно, по дяволите, надясно!“
Чу се рев на мотор, гумите забоксуваха на меката трева и пикапът изскочи на Ел Прадо, точно когато Стив се появи от двора на съседната къща.
Зави надясно. Прецени ъгъла. Ако уцелеше момента…
„Можеш да го направиш. Ще успееш.“
Затича се с всички сили и протегна ръка. Задната врата на пикапа беше само на няколко сантиметра. Той се хвърли напред, кракът му се удари в бронята и ръката му сграбчи преградата на багажника. Спъна се, повлече се по корем и главата му се удари в дръжката, така че врата му се наби в раменете.
„Мамка му, боли! И то яко!“
Със замъглен поглед, без да може да си поеме дъх, докато кръвта се стичаше в очите му, той успя да се изтегли, но пикапът зави рязко надясно и го притисна към лявата мантинела. После направи рязък ляв завой и го хвърли към дясната мантинела. Докато се мяташе, хвърли един поглед през матираното задно стъкло на колата. Мъж караше, на седалката до него имаше жена. Между тях, впил поглед право в него, облян в сълзи с разширени от страх очи, седеше Боби.
Замаян, с пулсираща глава, Стив сграбчи дръжката и успя да се задържи. Усети, че нещо се движи зад него, и се извъртя. Отзад се търкаляха две стари гуми, навит на руло брезент и две метални кутии с боя.
И едно куче.
Кучето се опитваше да запази равновесие, беше завряло опашка между задните си крака. Огромен жълтеникавокафяв помияр със сплъстена козина, смесица между ротвайлер и немска овчарка, реши той. Кучето му се зъбеше, сякаш му беше отмъкнал пържолите.
— Хей, приятел! — извика Стив, като протегна ръка, за да покаже колко дружелюбно е настроен.
Кучето приклекна на задните си крака, готово да скочи. Козината на врата му настръхна.
Като не го изпускаше от око, Стив отвори капака на багажника. Чукове. Отвертки. Бормашина. Кутия с гаечни ключове, дълга половин метър. Би предпочел бейзболна бухалка, но и гаечен ключ щеше да свърши работа. Зад него кучето лаеше още по-настървено и заплашително.
Вече имаше насрещно
— Мамка му! — извика Стив, когато прозорецът се разби.
— Мамка му! — извика и шофьорът в кабината.
Пикапът кривна вдясно, качи се на бордюра, смачка една пощенска кутия и се заби в едно дърво. Стив полетя към страничната мантинела. Приземи се с главата напред в един храсталак. За миг всичко притъмня. В следващия момент усети няколко неща едновременно.
Очите му отказваха да фокусират, задникът го болеше и от носа му течеше кръв.
— Не разбирам. Защо ще разбиваш къщата ми? Какво търсеше?
— Питай тъпата си сестра. Ако още можеш да говориш, когато приключа с теб.
— Не го наранявай, Руф — извика Джанис.
— Мамицата му! Той ми разбрица мозъка.
— Ти си разбрицан по рождение — отвърна Стив.
Тигпен пристъпи към него. Стив знаеше, че има само един шанс и толкова. Погледът му започваше да се фокусира, но пулсиращата болка в главата се засили. Тонове пясък се блъскаха в черепа му всяка секунда.
Тигпен направи още една крачка и замахна с крика.
„Още малко. Още една крачка.“
Боби се хвърли напред и сграбчи Тигпен за краката.
— Не! — извика Стив.
Тигпен цапардоса Боби по лицето и го хвърли на земята.
— Пипнеш ли го още веднъж, ще ти откъсна главата — рече Стив.
— Опитай — изхили се Тигпен.
Боби клечеше в пепелта и притискаше едното си око.
— Всичко ще бъде наред, хлапе — обеща му Стив. — Тръгваме си след минутка.
— Друг път!
Тигпен направи още една крачка и замахна с крика, мина му точно покрай ухото. Понечи да го сграбчи. Стив се наведе на една страна и хвърли пепел в очите му.
— Шибана гадина!
Тигпен захлупи с ръце очите си и Стив го ритна право в слабините. Той се приви на две, Стив сплете пръсти, замахна с две ръце и го цапардоса по носа, чу се как хрущялът изпраска и от носа на Тигпен бликна кръв. Той се свлече на земята, стенейки, с едната ръка се държеше за носа, а с другата за чатала.
Стив закуцука към пикапа и се облегна на него.
— Джан, какво, по дяволите, правиш?
— Исках само да видя Боби за малко. Нямаше да го нараня.
Кафеникавият пес тичаше с лай надолу по улицата.
Мъж със забити в челото парчета стъкло слизаше от пикапа, по лицето му шуртеше кръв.
Боби се затича разплакан към Стив.
Една дебела жена с бабешки очила се втурна след него, викайки го по име. Имаше тъмна мазна коса, хваната отзад на конска опашка. Докато тичаше, гърдите й се люлееха под тениската с надпис „Блажени са мъртвите“. Гласът й му докара смътни неприятни спомени.