Зелено дайкири

Ливайн Пол

— Това не са питиета, а пръц-парти. Когато свършиш с този цирк, ще ми направиш ли още едно мартини?

— Защо Цинкавич си мисли, че ще му помогнеш?

— Каза ми, че ако им сътруднича, ще каже добра дума в Талахаси и можело да ме реабилитират.

— Скапана сделка. Това зависи от губернатора.

— Така че си мисля, че не съм единственият член от нашето семейство, с когото е говорил Цинкавич — каза Хърбърт.

— Тоест?

„Искам само да отгледам Боби, а държавата пуска това отмъстително копеле по петите ми.“

Джинджър донесе

мартинито и Хърбърт и кимна в знак на благодарност.

— Помисли си. Кой е дал на Джанис карта „Излизаш свободен от затвора“? И защо?

— Искаш да кажеш, че безценната ми сестра помага на Цинкавич да ме спипа.

— Казвам, че е напълно възможно.

Тереса Тораньо беше права. От Панхендъл чак до Кий — Цинкавич беше пребродил бая разстояние. И защо? За да ме закопае.

— Едно ми е ясно — Хърбърт разклати чашата с мартини за столчето. — Цинкавич иска да те размаже като муха. Подхвърляше думи като „тежка телесна повреда“ и „предумишлено убийство“.

Тежестта в стомаха на Стив се беше превърнала в пулсираща болка. Толкова много въпроси, толкова много страхове! С какво точно разполагаха срещу него? Джанис ли беше отвела Цинкавич при мъжа от бараката? Дали ще потропат на вратата му, дали ченгетата ще го извлекат, социалните работници ще сграбчат ли Боби?

— Пусни ме да вляза, синко — каза Хърбърт.

— Къде?

— В живота ти — Хърбърт пресуши мартинито си. Дълга сребриста река от течна стомана, точно както го харесваше. — Аз все пак съм ти баща и искам да помогна.

Значи за това ставаше дума, помисли си Стив. Погребани родителски инстинкти бяха изровени като изкопаеми след потоп. Може би и чувство за вина. Това ли ставаше с не особено грижовните бащи, когато остарееха? За миг Стив съжали своя старец. На четирийсет беше едно от водещите имена в професията. А на шейсет? Овдовял, опозорен, сам. Две големи деца, отчуждени в различна степен.

Може би неговите проблеми бяха дар за баща му, начин да установи отново връзка? Мисълта го разгневи. Какво очакваше старецът от него? Да дръпне един стол, да налее бърбън и да му поиска съвет? Текстът на една песен на Уорън Зевон нахлу в главата му.

Прати адвокати, пушки и пари.

Тате, оттук ме измъкни!

Но отношенията им не бяха такива и едва ли сега щяха да станат. Прекалено голям емоционален товар. Ако баща му сега му помогнеше, това само щеше да размърда някогашното негодувание, като напомни на Стив за бащиното отсъствие.

— Оценявам жеста, татко, но е малко късно сега да започнем да си подаваме топката в задния двор.

— Знам, че не винаги съм бил до теб. Но ако някой иска да ти стори нещо лошо, ще трябва да се разправя с мен.

Хърбърт премигна, очите му се бяха насълзили. Дали от джина, или от нещо по-дълбоко — Стив не разбра.

9.

Минимални съпружески стандарти

„Какво още може да се обърка?“, чудеше се Виктория.

За един скапан

ден беше арестувана, уволнена, оакана… и си загуби обувките.

Сега, два дни по-късно, от химическото чистене казаха, че ще трябва атомно оръжие, за да се изчисти птичата гадост от туидения й жакет „Ралф Лорън“; не можеше да си разпечата автобиографията и онзи ненормалник Соломон искаше откуп за обувките й от змийска кожа „Гучи“. И това не беше всичко — беше ядосана на Брус.

„Можеше да прояви повече разбиране.“

Можеше да каже: „Ти си страхотен адвокат, изключително талантлив. Ще се справиш.“

Но не го каза.

Или можеше да каже: „Пинчър е кретен и някой ден ще му нариташ задника в съда. На Соломон също.“

Но и това не каза.

Брус, нейният възлюбен, каза: „Може би е добре, че са те уволнили. Сега ще се присъединиш към КСБ с чиста съвест и ще започнеш отначало.“

КСБ означаваше „Курортни селища Бигбай“. Да попълва документи за недвижима собственост. Актове и ипотеки, запрещения и клетвени декларации. Скука, скука, скука… и отврат.

Той просто не разбира, мислеше си тя. И как би могъл? Неговият баща му е завещал хиляди акри земя и няколко процъфтяващи бизнеса. Брус не знаеше какво е да стоиш сам насред Колизеума, заобиколен от лъвове и въоръжен само с акъла си.

Мислеше си всичко това, докато се взираше в отворената паст на принтера, който бе сдъвкал автобиографиите й и ги беше изплюл на конфети. Беше облечена с овехтели джинси и стара ватирана фланела на Брус от Оксфорд и седеше на леглото на спалнята, която й служеше и за кабинет. Затвори капака на принтера и го рестартира.

Пак същото съобщение: грешка 31, каквото, по дяволите, да означаваше това.

Тя погледна през прозореца надолу към колите, които пресичаха Рикенбейкър Козуей и се отправяха към плажовете на Кий Бискейн. В залива можеше да се видят дузина бели платна, заформяше се регата. Представи си как хората на борда се наслаждават на бриза, на слънцето, на компанията. Радваха се на живота, докато тя седеше тук, проклинаше компютъра си и оплакваше опропастената си кариера.

Нямаше ли да е много по-лесно, ако отидеше да работи за Брус? Щеше да има време да плава, да научи френската кухня и да играе тенис в клуба… като Катрина Барксдейл. Може би трябваше да се обади на Катрина, да я попита дали си е намерила адвокат и да й предложи услугите си. Не, това беше недопустимо, все едно да се самопоканиш на парти.

Умът й се върна към снощи. Брус не беше гаден. Просто се опитваше да я развесели. Първо, личният му готвач беше сготвил поредната блудкава вегетарианска вечеря — някакви зеленилки, които цвърчаха в един вок* с тофу**, което приличаше на сопол. Копнееше за филе миньон, полусурово, пържени картофи… и още един шанс в съдебната зала.

[* Традиционен китайски тиган. — Б.пр.]

[** Соево сирене. — Б.пр.]

По време на билковия чай и оризовия пудинг без захар Брус каза: „Главен юрисконсулт и вицепрезидент на КСБ. Как ти звучи, съкровище?“