Зелено дайкири

Ливайн Пол

Виктория вярваше, че е по-практично настроена от майка си. Поне това си каза, когато лампичката на принтера започна да мига червено.

„Да вървят по дяволите и принтерът, и адвокатството, и проклетият Стив Соломон!“

Да, споменът за Мърф Сърфа се беше преобразил в мисли за гадняра Стив. Заради него я уволниха.

Не. Стига толкова. Соломон не беше виновен. Той я беше предупредил, дори и когато я упрекна за неспособността й да реагира спонтанно.

„Понякога се налага да импровизираш.“

Беше

прав гадината. Ако имаше още един шанс, щеше да се справи. Щеше да отбива номерата му с търпелива усмивка и саркастична забележка. Съдията щеше да остане възхитен от самоувереността й. Съдебните заседатели щяха да й съчувстват — горкото момиче трябва да се оправя с такъв нахален кретен. Но нямаше да има втори шанс. С какво толкова я предизвикваше Соломон?

Звънецът прекъсна мислите й.

— Кой е?

— Джордж Клуни! — извика женски глас. — Чисто гол и с подаръци.

Виктория отключи вратата.

— С тридневна брада?

— Колкото да те погъделичка между краката. — Жаклин Тътъл се разсмя и влетя вътре с картонена кутия от „Старбъкс“. — Което ми напомни… имаш ли „Монистат“* в аптечката?

[* Лекарство против гъбични инфекции. — Б.пр.]

— Май не.

— По дяволите! Повече няма да седя в джакузито по три часа. — Жаклин постави кутията на кухненската маса. — Фрапучино с допълнително бита сметана и торта от моркови с двойна глазура.

— Господ те праща, Джаки. Умирам от глад.

— Бях наблизо. Спечелих надпреварата за един мезонет на Санта Мария. Два милиона и половина.

— Супер!

— Плюс това, ще показвам един апартамент с три спални в Бристол Тауър на обяд и ще проверя една къща, обявена за продан на Еспирито Санто в един. Забелязвала ли си, че отгоре „Бристол Тауър“ изглежда като четирийсететажен пенис?

— Не, но сега като го казваш…

— Обрязан, разбира се — Смехът на Джаки избухна като подпалка в огъня. Тя се огледа наоколо, беше необичайно тъмно за апартамент с изглед към морето. — Не си ли мислила да освежиш това място?

— Не мога да си освежа дори маникюра, а ако не си разпечатам автобиографията…

— Точно за това идвам да поговорим. Искам да ти дам един съвет.

Охо, Джаки можела й да мисли! Джаки Тътъл може и да беше най-добрата й приятелка, но понякога Виктория се питаше какво общо имат двете помежду си. Джаки беше неудържима и цинична, смееше се силно и често. Виктория никога не я беше виждала депресирана, нито дори когато онзи мазняр бившето й гадже Карлос помля беемвето й кабриолет на магистралата, докато някаква проститутка, която забърсал в бара на летището, му правела свирка.

— Голяма работа! — каза Джаки на Виктория. — С парите от застраховката ще си купя нова кола. Ченгето, което разследва катастрофата, ме покани на среща. А на Карлос не са могли да му пришият оная работа.

Такава си беше Джаки, изкарваше

чанта „Прада“ от свинско ухо.

Беше висока метър седемдесет и пет и боядисаната й червена коса приличаше на рошава грива. Притежаваше колекция от огромни висящи обици, които стигаха до раменете й и достатъчно обувки с марките „Бланик“, „Шус“ и „Шанел“ — с токче, без токче, с връзки, без връзки, боти, сандали, чехли, мокасини, — за да накара Сара Джесика Паркър да завижда.

Днес беше облечена с кожена минипола, впита блуза с огромно деколте и ботуши до коленете „Стефани Келиан“ от мек маслен велур. Повечето жени с формите на Джаки биха се срамували да се облекат така. Но на Джаки изобщо не й пукаше. Тя беше пищна с естествени гърди, които наричаше своите „бомби“ и които се полюшваха, когато се смееше, и изскачаха от банския й, когато караше водни ски. Точно над лявата си гърда имаше малка татуировка на Купидон, който изстрелваше стрелите си към който се случеше най-близо.

Джаки бе брокер на недвижими имоти. Според собствените й думи се беше специализирала в „пазара на краля на джунглата“ — ултраскъпи апартаменти с изглед към морето, които се търсеха от богати неженени мъже. Разрешението да продава недвижими имоти й позволяваше да провери кредитната карта на всеки потенциален купувач или потенциален съпруг в рамките на трийсет секунди. Това беше удобно и разобличаваше всички позьори, измамници и откровени мошеници, които се маскираха като легитимни кандидати за бракосъчетание. Беше казала на Виктория, че нямала представа колко много нещастници взимали поршета под наем, докато не се включила към кредитната база с данни. Кредитните извлечения на Джаки щяха да покажат, че тя изкарва много пари и харчи двойно повече.

Какъв щур съвет щеше да й даде сега?

— Не си пращай автобиографията — каза Джаки, докато сърбаше фрапучиното от сламката си. — Давай сама. Отвори си собствена кантора.

— И откъде ще си намеря клиенти?

— Катрина Барксдейл ще ти е първата. Тя те харесва.

— Харесва да играе тенис с мен. Дори не е ставало дума, че съм адвокат.

Джаки отхапа голямо парче от морковената торта.

— Виж, ако аз убия съпруга си — ако извадя късмет и се сдобия с такъв, — бих те наела начаса.

— Трябва да наема офис, да си отпечатам визитки и бланки, да си наема секретарка…

— Щом трябва — отвърна Джаки. — Колко имаш в банката?

— Кръгло ли?

— Да.

— Превишила съм кредита си.

— Мога да ти дам малко пари назаем.

— Ти? Ти имаш пари?!

Джаки облиза глазурата, полепила се по горната й устна.

— Ако пусна всичките си „Джими Шус“* в интернетския пазар. — Разсмя се. И после, както понякога става с истинските приятели, сякаш прочете мислите на Виктория. — Винаги можеш да работиш за Брус.