Зелено дайкири
Шрифт:
M frame
Курортно селище Бигбай.
Вашето бягство завинаги.
Звучи като гробищата „Менора Гардънс“, помисли си той. Предната вечер беше опитал да се обади на Виктория, но тя не вдигаше телефона, макар че беше окачил неустоима стръв.
— Обажда се твоят чаровен принц — беше се записал той на телефонния й секретар — и ако искаш отново да видиш обувките си „Гучи“, трийсет и девети номер, звънни ми.
В бързината си да избяга от съдебната зала, с курешка на ръкава и найкове на краката, тя ги беше забравила. Обувките от змийска кожа, които бяха
Когато телефонът иззвъня малко преди полунощ, той реши, че това може да е Пепеляшка. Нямаше късмет.
— Този път си нагазил здравата в лайната — каза провлечено Хърбърт Соломон. — И аз ще трябва да те извадя.
Стив чу плискане на вода.
— Във ваната ли си, татко?
— Пиратския залив, с фенерче в едната ръка и мрежа за скариди в другата.
— Къде е бутилката бърбън?
— Скаридите са големи и сочни. Ще ти донеса.
— Можеш ли да караш до вкъщи?
— Да карам? Аз съм в каяка.
— Супер. Ще сигнализирам бреговата охрана.
— Слез утре до долу. Важно е.
— В какви лайна по-точно съм нагазил?
— Не е за по телефона, синко. Не бъди толкова глупав.
Няколко минути обсъждаха мястото на срещата като адвокати, които уговарят споразумение за издръжка. Баща му изтъкваше, че Стив има преимуществата да кара на трета по целия път до Хомстед, докато той щеше да попадне в задръстването по-надолу, така че трябвало да се срещнат по на юг от средата на пътя. В отговор Стив изтъкна, че му се налага да работи, за да си изкарва хляба, докато той си сръбва от домашно приготвената пиячка, така че защо да не се срещнат по на север? Споразумяха се за таверна „Тортуга“, заведение на открито, южно от Айламорада на Лоуър Матекумб Кий.
Нямаше облаци, беше свалил гюрука и воланът се бе загрял от слънцето. Някога огненочервен, сега кадилакът беше бледооранжев, но инжекционният му двигател все още надаваше гърлен рев. По реге станцията Боб Марли признаваше, че е застрелял шерифа, но е пропуснал заместника му.
Шофирането предостави на Стив деветдесет неудобни минути за размисъл върху предстоящия спаринг мач. Не беше в настроение да слуша за собствените си неудачи за милиарден път. Много отдавна беше решил, че възпитателните похвати на баща му се деляха между школите на леко пренебрежение и „не бъди такъв“. „Не бъди такъв ревльо“ и класическата его инжекция за всеки пубер: „Не бъди толкова смотан“.
Движението се забави близо до Кий Ларго, докато минаваше през паркове за каравани, магазини за стръв, щандове със сувенири и еднотипни наколни сгради с апартаменти. Южно от Плантониан Кий земята се отдръпваше по впечатляващ начин и оставяше единствено пътя с две платна, извисяващи се брегове и поредица от мостове. Порейки покрай електрическите стълбове, окичени с гнезда на рибарки отгоре, Стив вдишваше упоителните земни аромати на отлива, примесени с изгорелите газове на ревяща моторна лодка. Отляво се простираше тюркоазената вода на протоците на Флорида, надясно — спокойният Мексикански залив, под повърхността му се виждаха петна от червени корали.
Покрай мостовете бащи и синове ловяха риба от тесния тротоар и кафяви пеликани се спускаха
„Нормални семейства.“
За разлика от неговото, помисли си Стив. Майка му беше покойница, баща му заточеник, сестра му закоравяла престъпничка. Ами той?
Кой, по дяволите, беше Стив Соломон все пак?
Докато спираше на покрития с натрошени миди паркинг до плажа, кадилакът вдигна кълба от прах. Стив забеляза стария крайслер империал на баща си, с каяк, вързан на багажника, петна от ръжда по капака и каросерията, където беше капала солена вода. След принудителното си пенсиониране Хърбърт се беше заловил да гребе из Флорида Бей, да изследва Евърглейдс и да лагерува на необитаеми острови.
Таверна „Тортуга“ не беше нищо повече от отворена маорска колиба с тръстиков покрив и четириъгълен бар с високи столчета. Температурата се колебаеше около трийсетте градуса и из въздуха се носеше мирис на сол и остър дим, който идваше от отворената кухня. Докато се приближаваше, Стив видя баща си да седи на един от високите столове с чаша мартини пред него. Тенът на Хърбърт се доближаваше до цвета на силно запарен чай. Носеше шорти цвят каки и тениска от някоя сергия за скариди в Кий Уест с надпис „Яжте ги сурови“. Дългата му чуплива бяла коса бе сресана назад и се къдреше около врата му.
Изглеждаше стъписващо различно от образа, който Стив си беше изградил за него, елегантно облечения адвокат от ситито и по-късно многоуважаван съдия. Някои от най-ранните му спомени бяха свързани с раираните костюми на баща му, провинциална южняшка традиция. Когато Маями стана по-изискан, Хърбърт го последва. Като старши съдружник в адвокатската си фирма той премина на костюми „Савил Роу“ и съветваше по-младите адвокати: „Мислете като евреи, обличайте се като англичани.“
Като се приближи, Стив чу гласа на баща си, понесен от източния бриз. Явно забавляваше барманката, която гонеше четирийсетте.
— Та значи аз разглеждам делото за сексуално насилие и въпросната малка дама свидетелства, че шефът й я тормозел да му пусне — гласът на Хърбърт беше толкова мелодичен, че можеше да танцуваш на него. — Адвокатът й я накара да каже на съдебните заседатели какво точно й е казал шефът й, но тя не можеше, защото бе прекалено скромна. Тогава й казах: „Напишете го, госпожице, а аз ще го дам на заседателите“. И тя написва на лист хартия „Ужасно искам да те чукам“, и аз го давам на съдебните заседатели. Заседатели едно и две го прочитат и го подават нататък, но заседател три спи здраво.
— Май се досещам какво следва — каза барманката.
— Чакай, Джинджър, споменах ли, че заседател две е готина мацка, а заседател три — мъж на средна възраст? Та така, момичето сръчква нашия човек, събужда го и му подава бележката. Той я прочита, ухилва се сякаш е спечелил от лотарията, намига й и пъхва бележката в джоба си.
Барманката се разсмя:
— Знаех си!
— Изобщо не се е случило — намеси се Стив, като се настани на съседния стол. Отзад на стената висеше платно, прободено от зъби на акула, а перките на вентилатора мързеливо се въртяха над главите им.