Зелено дайкири

Ливайн Пол

— Здрасти, синко. Истина е. Всяка дума.

— Съдебен фолклор.

— По дяволите, нали бях там! — той се обърна към барманката. — Джинджър, това е моето момче Стивън, голям умник е.

Джинджър имаше гъста руса коса и носеше бели шорти с горнище на цветя, което представляваше просто един шал, вързан отзад на гърба. Раменете й бяха прегърбени и почернелият от слънцето корем беше почнал да увисва. Имаше умореният вид на жена, която е прекарала прекалено много време с прекалено много неподходящи мъже и не е направила

нищо, докато е било време.

— Искаш ли нещо, умнико?

— Бира. Наливна.

— Нещо за ядене.

— Ти рибена супа ли ще ядеш?

— Алигаторите в тресавището ли дрискат?

— Рибена супа с малко шери и пържени рачешки хапки.

— Готово.

Тя си тръгна и двамата мъже започнаха да се оглеждат един друг. Все още хубавото лице на Хърбърт беше набраздено от бръчки и нашарено от старчески петна, но очите му — ясни, тъмни и блестящи, бяха същите като на сина му. Тъмният загар правеше усмивката му прекалено ослепителна.

— Как е Боби? — попита Хърбърт.

— Напредва. Кошмарите намаляват, гърчовете също.

— Ще го прегърнеш от мен и ще му кажеш, че дядо много го обича.

— Естествено. — На старецът му беше по-лесно да изпрати сърдечно послание по куриер, отколкото да го достави лично, реши Стив. — Днес е в Аквариума заедно с Тереса и Марвин. Луди са по него.

— Добри хора. Пращаха ми бележки, за да ми кажат кой лъже.

Този месец Стив пет пъти беше водил Боби до Аквариума. Щяха да са трийсет, ако нещата зависеха от момчето. Каквото и да привлечеше вниманието му, скоро се превръщаше в мания и в момента беше луднал по дресираните тюлени. Стив си го представяше как точно имитира рева им, подлъгва ги да скочат от платформите и създава хаос в шоуто.

— Какво има, татко? Какво е толкова спешно?

— Всяко нещо с времето си, синко — Хърбърт отпи от мартинито си и се изправи. — Срещаш ли се с някого?

— Имаш предвид с жена?

— Не с Дядо Коледа. Естествено, че с жена.

— Нямам време.

— Така ли? Или нямаш какво да й предложиш?

За Бога! Пак ли, помисли си Стив. Джинджър му донесе бирата и паница с димяща супа.

— Хайде, татко, кажи ми за какво ме довлече дотук.

— Жените искат състоятелни мъже — заяви Хърбърт, явно нямаше намерение да престане.

— Искаш да кажеш — пари.

— Обществено положение. Престиж. И пари.

— Лъжливи богове, до един — отвърна Стив.

— Какво стана с телевизионната говорителка? Даян еди-коя си.

Стив изпи голяма глътка от бирата си.

— Заряза ме заради съдружник в „Морган Луис“.

Хърбърт кимна с разбиране.

— Значи вече мога да те попитам. Циците й истински ли бяха?

— Точно колкото усмивката й — Стив си спомни първия път, когато Даян дойде в къщата му. Тя се огледа и му предложи да продаде мебелите по eBay*.

[* Аукцион в интернет. — Б.пр.]

— А онази акула

с картите — продължи Хърбърт. — С нея какво стана?

— Сали Пантър не беше акула с карти. Работеше като крупие в казино „Микосуки“ — Стив гребна с лъжицата от ароматната рибена супа, пълна с месо. — Намери си някакъв баровец и се премести в Палм Бийч.

— Нещата май се повтарят?

— Да, срещам се с празноглави жени.

— Просто умеят да се продават.

Джинджър плъзна кошничка с рачешки хапки към Стив.

— Накара ме да се довлека дотук само за да ме сриташ в топките?

— Първо се нахрани с кеф — каза Хърбърт.

„Кеф“ не беше дума, която Стив обикновено свързваше с компанията на баща си. Но нямаше друг избор. Хърбърт Соломон трябваше винаги да командва. Щеше да си изиграе картите, когато той решеше. Стив реши да се наобядва спокойно, дори с риск да получи киселини в стомаха.

— Имаш ли вести от Джанис? — попита Хърбърт.

— Нито дума — Стив реши да не споменава мръсния зелен пикап. Стори му се, че го мерна пак по южната магистрала, но гледаше в огледалото за обратно виждане и не беше напълно сигурен. — Може вече да е заминала на вълшебното си тайно пътешествие.

— Малката Джанис — промърмори Хърбърт и се загледа във водата, над която се виеше една чайка. — Спомням си как слагах спомагателни колела на първия й велосипед. Какво стана, по дяволите?

— Стана това, че след като сложи колелата, повече не й обърна никакво внимание.

— Аз ли съм виновен за глупостите й?

Стив натопи една хапка в киселия сметанов сос и я пъхна в устата си. Пушеното рачешко месо имаше вкус на люти зелени мексикански чушлета.

— Наркотиците. Кражбите. Това, че се влачеше с разни боклуци. Правеше го само за да ти привлече вниманието.

— Предполагам, че ти пък си се прецакал, защото не съм идвал да гледам детските ти бейзболни мачове.

— Това го пропуснах, влязох директно в Юношеската лига.

Тези мачове пропусна. Плюс баскетбола в неделя, състезанията по ориентиране и бейзбола в колежа. Закъсня за първото ми причастие, защото изнасяше лекция на конгрес на колегията, и пропусна дипломирането ми, защото имаше дело.

— Господи! Дъщеря наркоманка и вечно мрънкащ син. Може би трябва да ви направя ДНК тест да видя дали не носите гените на млекаря вместо моите.

— Учудва ме, че сложните работи ги разбираш, а не можеш да схванеш простичките. Да прекарваш време с децата си е добре за тях. Да ги пренебрегваш не е.

— Не се дръж като някой женчо.

Женчо? Ето една дума, която не беше чувал от години.

— По дяволите, кажи ми какво правя тук, или се качвам на колата и те оставям да се оправяш със сметката.

Хърбърт не му обърна внимание и махна на Джинджър за още едно, но тя правеше коктейли за две почернели юпита в края на бара.