Зелено дайкири
Шрифт:
„Като покупко-продажба, ето как.“
Може би Брус се опитваше да й каже нещо по заобиколен начин. Може би си мислеше, че няма качества за съдебен защитник. Ами ако беше прав? Може би щеше да се осира на всяко дело, по един или друг начин. Може би трябваше да постъпи така, както искаше Брус. Което означаваше да разчита на него, да бъде изцяло зависима, емоционално и финансово. А това означаваше, даде си сметка тя, да наруши обещанието, което си бе дала на дванайсет години, малко след като баща й умря.
„Никога няма да разчитам на мъж. Заклевам се, че няма.“
Спомни си първия
1. Да уча здраво.
2. Да не се занимавам с момчета.
3. Да изкарам много пари.
Беше изпълнила само едно от трите. Имаше в джоба си грамота за отличен успех. Що се отнася до момчетата, едно момиче трябваше да се забавлява, нали? Що се отнася до нетната й стойност, ами… тя беше написана с червено мастило.
Е, все още имаше членска карта в адвокатската колегия на Флорида. Щеше да се съвземе след уволнението. Нямаше да бъде като майка си, която изцяло беше разчитала на бащата на Виктория и беше загубила всичко. Мъж, който харчеше щедро за жена си и единственото си дете. Мъж, който можеше просто ей така да отведе семейството на неочаквано пътешествие. Прислужникът тичаше към палубата с куфарите, докато свирката на кораба подканваше изпращачите да слязат на брега.
Виктория си го спомняше като широкоплещест мъж с развяваща се прошарена грива и жизнерадостен смях, който ромолеше като поток върху камъните. Дори и сега можеше да усети силната миризма на кожа от ръчно направените му италиански обувки, острия мирис на одеколона му, първокачествените вълнени платове на шитите по поръчка костюми, пропити с дим от пури.
— Какво иска малкото момиченце на татко за рождения си ден? — беше попитал той веднъж.
— Кон — отвърна тя.
_Хоп!_ Като магия. Едно шотландско пони с копринена бяла грива.
Къща за кукли? _Хоп!_ Голяма колкото бунгало, достойна за принцеса, за кралска дъщеря.
Фойерверки? _Хоп!_ Ракети се понасят нагоре от моравата пред къщата и обръщат квартала на карнавал.
Докато всичко не отиде по дяволите, ако трябваше да използва думите на майка си.
Как можа да се случи? Строителна компания „Лорд-Грифин“ процъфтяваше. Баща й и съдружникът му Харолд Грифин строяха небостъргачи с апартаменти и на двата бряга на Флорида, изкарваха тонове пари и живееха в света на гъшия пастет и бялото вино. Двете двойки — Харолд и Филис Грифин, Нелсън и Ирен Лорд — бяха първи приятели. Двете им деца Хал-младши и Виктория бяха неразделни от малки. Бъдещето изглеждаше предопределено. Частни яхти, вили на Карибите, живот, изпълнен с привилегии и комфорт.
„Докато баща ти не се срина.“
Още един израз на майка й.
Беше имало съдебно разследване. Скандал в общината и градоустройствената комисия. Обвинения за закононарушения и рушвети, подкупи и изнудване. Нелсън беше призован да свидетелства.
През една ужасна нощ дойде обаждането в пансиона на Виктория. Гласът на майка й:
— Баща ти си отиде.
Отиде къде? За колко дълго?
Отиде си завинаги.
Падането беше двайсет и два етажа от покрива на недостроена сграда в Лодърдейл.
Сега като се връщаше назад, Виктория осъзна как преживяното я беше тласнало към един не особено
В лицето на Брус имаше напълно нормален мъж. Праволинеен мъж, който я обожаваше. Така че дори и да не разбираше, че уволнението е накърнило самоувереността й и наранило гордостта й, дори и да не казваше каквото трябва, тя му прощаваше.
Виктория удари принтера с длан отстрани. Не каза „Ох!“ и зелената светлина не светна. По дяволите, трябваше да си разпечата автобиографията! Колко време можеше да изкара без заплата? Страх я беше да погледне банковото извлечение този месец.
„Няма проблем. Винаги мога да намеря скритите диаманти.“
Мисълта предизвика тъжна усмивка на лицето й. Майка й все това повтаряше, когато закъсаха с парите. „Скритите диаманти“ отразяваха мечтателния характер на Кралицата, помисли си Виктория. Апартаментът й — сега беше на Виктория — се намираше на най-горния етаж на първия небостъргач, построен на Брикел Авеню, и гледаше към Бискайския залив. Виктория си спомни как Кралицата й разказваше истории за първия наемател на апартамента, много преди сградата да стане жилищна кооперация, а улицата да се превърне в гора от лъскави небостъргачи.
— Тук живеел Мърф Сърфа — казваше майка й с тон на възхищение.
Обясняваше й, че Джак Мърфи бил сърфист, виолончелист, професионален тенисист… и крадец на бижута аматьор. Виктория слушаше с широко отворени очи историята за Мърф, който извършил голям обир — проникнал в нюйоркския музей и откраднал Звездата на Индия, най-големият сапфир на света, плюс цяла торба диаманти.
— Хванали Мърф, върнали Звездата на Индия и повечето от откраднатите бижута — продължаваше майка й. — Повечето, но не всичките. — Точно тук Кралицата снишаваше гласа си, сякаш хората от съседния апартамент подслушваха през стената. — Скрил останалите диаманти тук, в тази сграда. Ако нещата се закучат, няма проблем. Винаги мога да открия скритите диаманти.
От време на време, обикновено след малко шери, Кралицата издялкваше дупки в мазилката на стените, пробиваше окачените тавани и проверяваше под капаците на старите осветителни тела. Но диамантите, ако изобщо съществуваха, явно бяха обречени да останат скрити по-дълго от съкровищата на Тутанкамон.
Напоследък диамантите на Ирен Лорд идваха от поредица богати застаряващи ухажори. Тя реши да не се омъжва за никого от тях, задоволяваше се да я придружават до различни лъскави точки по света. Последния път, когато се обади, Кралицата щастливо отдъхваше в луксозен център с минерални бани в Йоханесбург и се възстановяваше от последните вноски на пластичната хирургия. Уведоми Виктория, че ще се прибере у дома за Коледа, и спомена, че ще се отбие до Цюрих за инжекции с овчи хормони.